Това се случило в един обикновен град, в един обикновен ден. Утрото било много топло, светло и свежо, всъщност всички утрини в този град били такива.

Но, точно в онази сутрин градът се събудил с усмивките на стотици деца, които очаквали този ден – денят, когато първия училищен звънец ще зазвъни за всеки един от тях.

Сред шум и цветя двете момичета срещнали погледите си и в този миг сякаш станало вълшебство. С една усмивка те станали най-добри приятелки, като че ли познанството им идвало от друг свят и от друго време, още преди да пристъпят в този училищен двор, още преди да научат имената си.

Това били Мая и Саня – съвсем обикновени момичета, които обаче копнеели да разберат какво ще им се случи.

Родителите им постоянно им казвали:

– Спрете да искате да пораснете, ще изгубите много!

Любопитството им обаче било голямо, чак до звездите. Дните им били изпълнени с песни и танци, тъй като Мая умеела да пее, а Саня да танцува. Те правили от всяко място сцена и по този начин намирали нови и нови приятели, които почвали да танцуват и пеят с тях.

Веднъж обаче се случило нещо необичайно. Когато двете момичета запели, хората около тях не ги чували. Сцената на любимата площадка в парка била пуста, тревата изсъхнала, а цветята не миришели и не цъфтели. Когато Мая понечила да пее гласът и сякаш се изгубвал, а когато Саня затанцувала, краката и не следвали ритъма. Хората се движели мрачни, без усмивки. Облаци закрили топлите слънчеви лъчи и целият град бе покрит с черен плащ.

Никой вече не се осмелявал да изрече и дума, защото Страхът властвал над хората, а Мракът ставал все по-силен и по-могъщ. Тъмнина се спуснала над душите на хората и те вече не можели да усещат любовта, щастието, забравили за радостта. Съпътствала ги само тъга.

Двете момичета били в безизходица, те не знаели какво да правят, но не искали да стоят безучастно. Момичетата бягали от страха, бягали от тъмнината, но те били навсякъде. Единствено спомена за красивите песни и танци им помагал над надвисналия страх и мрак. Мая и Саня решили на всяка цена да не забравят за щастливите си мигове и да не спират да танцуват и пеят, но всеки опит ставал все по-несполучлив. Те все още не знаели, че могат да запазят танца, песента и смеха, тъй като не подозирали, че съвсем не са обикновени момичета, а притежавали вълшебни сили.

Тогава в далечината, те дочули плачът на морето, то стенело и разбрали, че ги вика при него. Двете момичета се затичали към брега на морето, за да потърсят помощ.

Когато пристигнали страхът им нараснал, защото морето издавало страшен вой.   Вълните му се хвърляли по скалите като диви зверове. Горгони изскочили със злобен присмех като ги примамвали да отидат при тях.

– Хей, момичета, какво ви води насам? – попитали съскайки те, а от главите им стотици змии се подали и протегнали към тях.

Двете момичета разбрали за смъртна опасност, която ги застрашава и тихо си казали:

– Стой далеч от тях Саня!

– Не ги поглеждай в очите, Мая!

С наведени глави и здраво стиснати ръце, момичета заговорили:

– Ние не искаме да забравим песните и танците си, затова сме дошли тук, за да ги изпеем на морето, само то може да разнесе нашата песен до много хора и така те ще си спомнят, че са били щастливи и ще изгоним заедно мрака и страха от страна си!

Злобен присмех се разнесъл, Горгоните не спирали да се смеят в лицата им.

– Искате ли да ви помогнем? – попитали те.

– Да, вие можете да ни помогнете като оставите морето и си тръгнете от него, тогава то ще може да ни чуе! – отговорили момичетата.

– Но, ние също можем да пеем! – казали стотиците змии и започнали да съскат пронизващо.

Двете момичета започнали да пристъпват към морето, водени от съскащия вой на змиите, те не искали да ги следват, но попаднали в магическия плен на сестрите – Горгони. На крачка били от това да бъдат заловени и удавени от злите сестри. Точно в този миг морето се изправило с цялата си мощ и потопило злосторниците. Двете момичета трябвало бързо да се съвземат от случилото се. Морето изтласкало към тях една бутилка и им проговорило:

– Момичета, побързайте! И аз не мога да ви помогна повече от това, защото зли демони са превзели водите ми, побързайте, побързайте!

Двете момичета грабнали бутилката и побегнали далеч от морето и брега. Когато се почувствали в безопасност започнали да разглеждат бутилката и видели, че в нея има сгънат лист хартия. Погледанли се любопитно. Мая заговорила първа:

– Това сигурно е писмо, сигурно е важно за някой…

Саня силно се надявала да е така, защото това означавало, че им предстои приключение, но все пак казала:

– Може да е просто сгънат лист хартия.

– Може да е любовно писмо – засмяла се Мая

– Може да е предложение за брак – отвърнала смеейки се Саня.

– Може да е зов за помощ от корабокрушенци!

– Какво чакаме да видим, какво всъщност е – не издържала на предизвикателството Саня.

Отворили бутилката. Внимателно извадили листа и с треперещи ръце го отворили и да това наистина било писмо. Дума, по дума започнали бавно да четат:

 

Мракът и страхът искат блясъка на Абитара да покорят,

с демони и пустата ще е цялата земя,

сиянието само ще спаси надвисващата грозота,

хората и техните мечти са греещите в Абитара звезди

мракът и страха искат тези красоти

Абитара е в беда!

Спасете истинската свобода!

И не се бави с танца и песента ще

откриеш най-сияйната страна!

 

Мая и Саня разбрали за страшната опасност, която грози земята и решили на всяка цена да спасят сияйната Абитара.

– Трябва да открием Абитара! – казала Саня.

– Да си обещаем, че няма да спираме докато не я намерим и спасим! – отвърнала Мая.

– Да тръгваме Мая, трябва да намерим хората, да ги предупредим и да търсим Абитара!

Двете момичета си преправяли път в гъстата мъгла, нищо не виждали пред себе си. Не знаели  и не разбирали посоката, времето. Търсили сияние, но Мракът ги следвал по петите.    Изморили се, отчаянието започвало да ги преследва. Страхът, че Абитара е далечна, невидима и може би несъществуваща започвал да става голям. В този миг дочули в далечината тъжна песен. В миг силите и надеждата им се възвърнали и те тръгнали в посока на песента. Изведнъж стряскащ шум в гъстите храсти, оставил без дъх и двете момичета. Те не смеели да да направят и крачка напред. Тъкмо, когато решили, че им се причуло, страшния шум отново ги стреснал. Те разбрали, че не са сами. Заоглеждали се. Клоните на дърветата над тях изглеждали страшни. Ясно чули зад тях дрезгав и неприятен глас, който говорил сам на себе си:

– Нахални хора, няма спокойствие от тях, бързат – ха-ха-ха, все бързат – ха-ха, но само аз знам, кога ще стигнат – ха-ха-ха!

Момичетата се вцепенили от страх и ужас, смехът бил зловещо грозен. Те вече виждали кой ги е изплашил, той стоял пред тях. Това бил Горския дух, в този момент той бил много сърдит, защото двете момичета му развалили съня. От неговия смях в миг сякаш гората оживяла, от всички посоки и от дърветата и от храстите, горски джуджета започнали да се събират около Горския дух и двете момичета. На тях вече им се плачело. Джуджета ги дърпали, щипели смеели в лицето и обиждали:

– Хей, дребосъчки, защо не спите по това време, а будите цялата гора?!

– Сигурно търсят мама да им сервира вечерята!

– Ха-ха-ха!

– Сега ще станете наша вечеря!

-Да!

– Да!

– Моля, моля не правете това! – извикала Мая.

– Нека да ви обясним, трябва да ни пуснете да минем през гората, трябва да ни чуете! – проплакала Саня.

– Знам ви аз вас – хората, сигурно много бързате и имате важна работа – ха – ха – ха! – Казал Горския дух и гръмко се изсмял, а след него всички джуджета.

– Не знам другите хора за къде са бързали, но ние наистина имаме важна работа. – Виновно казала Саня.

– Ето, нали ви казах, че имат важна работа! – Обърнал се Горския дух към джуджета и започнали да се смеят като падали от смях на земята и вдигали крака през смях.

В гората станало толкова шумно, че ехото можело да повали дърво от силата на смеха.    Момичета разбрали, че джуджетата и Горския дух няма да им повярват и започнали да плачат от безпомощност. Един светъл лъч обаче вдигнал мъглата над гората и двете момичета ясно започнали да виждат лицата пред тях. Нежни ръце на малко кръгло сияние, хванали двете момичета и ги повели напред. Горския дух и джуджетата изведнъж спрели да се смеят и останали неподвижни.

– Пак ли ти, не се ли отказа да помагаш на хората?! Колко пъти те предадоха, още ли им вярваш!

– Ако не вярвам в тях ще загине Абитара, никой няма да си спомня за нея! – казало топлото малко сияние.

– Да вървим момичета, аз ще ви помогна, ще ви покажа пътя към Абитара!

Момичетата били щастливи в този миг:

– Ти знаеш за Абитара!

– Знам, аз съм нейна вестителка, следвайте ме!- И в мига сиянието се превърнало в бяла красива птица.

– Аз помолих морето да ви намери и предаде писмото, защото вие сте избраници на моите най-добри приятели Песента и Танца и сте белязани със силата на Приятелството!

В този миг двете момичета разбрали, че всъщност въобще не са обикновени и това им харесало.

– Разкажи ни за Абитара!

– Абитара е красива!

– Там има ли училище? – Попитала Мая.

– Има училища, които са на крилете на големи орли и учениците учат, докато летят!

– Еха! – Възкликнали и двете момичета.

– А, там има ли сцени! – Попитала Саня.

– Има сцени за всеки един човек и когато той намери своята си сцена, запява най-хубавата песен, танцува най-прекрасния танц и свири най-вълшебната музика!

– Еха! – Възкликнали и двете.

– Как да намерим Абитара? – С нетърпение попитали двете момичета.

– Тя блести ослепително! Трябва само да затворите очи и ще усетите топлия й блясък! Трябва само да си помислите, колко много искате да я видите!

– Но, това звучи твърде лесно, защо тогава другите хора не са я открили?

– Всички хора, когато са били деца са я видели и са се къпали в сиянието й. Но, после …ах, после, когато пораснат те забравят за нея. – Казала тъжно бялата птица.

– Но, как ще я забравят, когато е толкова красива, а те са били толкова щастливи?

– Това е проблема, те забравят, че са били деца и…спират…спират…

– Какво спират, какво се случва?

– Спират да мечтаят…затова само деца могат да прекосят границите на Абитара…много хора се опитват да се завърнат, защото пазят спомени…някои успяват, но повечето остават пред входа ослепени и невиждащи.

………………………………………………………………………

В този момент Саня усети как някой здраво стиска ръката й. Тя отвори очи, слънцето я заслепи и тогава разбра, че Мая продължава да стиска ръката й.

Двете момичета се огледаха и видяха пред тях съучениците си – Симона, Алекс Б., Никола Ф. и Петър. Те спореха за една игра от таблета – EYES, всички избягваха да губят играта, тъй като ставаше страшно – ужасяващото лице на  EYES се появяваше пред екрана.

Симона започна да вика:

– Хайде, по-бързо часът започва!

Звънецът биеше. Всички изфучаха към класната стая. Когато се настаниха по чиновете, Саня попита Алекс:

– Колко време е минало от както ни нямаше с Мая?

Алекс я погледна учудено:

– Минали са 10 мин., колкото е междучасието, а вие бяхте тук – стояхте до дървото в двора със затворени очи и стиснати ръце. – Тя изрече това с усмивка.

Саня и Мая се погледнаха с питащи се очи и тихо започнаха да се кикотят.

Учителката влезе, часът започна.

Мая се оглеждаше около чина. Тя намери това, което търсеше празната си бутилка от минерална вода. Скъса листче от тетрадката си и написа нещо на него, сгъна го и го пъхна в бутилката. Леко започна да я търкаля по чина, като я подаде на Саня. Тя отвори бутилката, като се стремеше да остане незабелязана от учителката. Разгърна листчето и прочете:

 

            Обещавам ти, никога да не подценявам мечтите си!

            Мая

На свой ред тя откъсна листче от своята тетрадка и с усмивка написа и върна бутилката по същия начин към Мая.

Мая нетърпеливо и притеснено, за да не я забележи учителката, отвори бутилката, разгърна листчето и прочете:

 

            Обещавам ти, да не бързам да порасна и да остана до когато мога дете!

            Саня

Числата от дъската се пренесоха в тетрадките на учениците. Звънеца зазвъня. Децата се втурнаха за обяд. Двете момичетата се запътиха към столовата.

Така завърши една обикновена история, в един обикновен ден.