Беше първият ден от ваканцията. За закуска щяхме да си правим един пакет с букви и числа – от онези, които купихме вместо кус-кус. Но това не беше обикновен пакет, защото буквите в него съставяха приказка, само че разбъркана. Изсипахме я в тенджерата да се вари. Врящата вода издигаше едни букви, а други потъваха. Опитахме се да разчетем приказката от буквите, които излизаха нагоре, но не успяхме. Видяхме „АВАЗОКИКLЕ“. Явно машината, която движеше буквите беше „Енигма“ – машина.

След няколко минути приказката беше сварена. Надявахме се да я подредим в чиниите. Подправихме приказката със сирене и понеже бяхме гладни, започнахме да я ядем.

След това пак се надявахме, че ще се подреди в коремчетата ни и ще можем да я разкажем.

Когато я излапахме, буквичките се бяха наредили и от устата ми излезе ето тази приказка:

„Имало едно време един малък принц. Той се казвал Лео. Той бил русоляв, разглезен и капризно-закръглен.

Първия ден от лятната ваканцията (и принцовете имат лятна ваканция), той излязъл  да поиграе с децата от селото преоблечен като обикновено момченце.

Сутринта играл на гоненица с момченце на име Виктор. Около десет часа Виктор изтичал до вкъщи и се върнал при Лео с две филии намазани с ароматен малинов мармалад, но Лео казал, че не иска, защото бил сит от обилната закуска вкъщи.

После си играл на топчета с Томи, който живеел на другия край на улицата. Когато дошло време за обяд Томи, поканил Лео да обядват у тях. Домакинята им предложила топли сочни кюфтета. Лео казал, че яде само чисто месо, приготвено с любимата му подправка, която баба му сама приготвяла.

До вечерта играл с още много деца и като започнало да се стъмва, останали Лео и Тони, който живеел при баба си на другия край на селото. Бабата извикала децата да вечерят при нея. Тя им предложила само варени картофи. Само това имали. Разглезено-закръгленият Лео бил толкова прегладнял, че излапал картофите на големи хапки само със сол и това му се сторило най-хубавото ядене, което някога бил опитвал.

Вечерта, когато се прибрал, Лео разказал на царя, царицата и на своята баба за най-чудните картофи, които бил ял през живота си.

„Ех, по-лесно е да нахраниш гладен, отколкото сит“ – усмихнал се царят и заповядал да възнаградят бабата, която била дала този ценен урок на малкия Лео.