Винаги, когато отивах в кухнята, имах  чувството, че съм влязъл в най-неподходящия момент, защото съм прекъснал някакъв особен разговор или тайнствено действие. Всъщност слизах тихичко по стълбите от моята стая, за да не събудя някого, правех си сандвич и бързах обратно да седна пак пред компютъра.

Така стана и тази нощ. Отворих вратата на кухнята, на пръсти пристъпих в тъмното към хладилника, но щом го отворих, станах свидетел на една истинска мистерия.

Кашкавалът си спеше спокойно в хладилника, когато Саламът, разтревожен и едва успяващ да се задържи върху гладката стъклена повърхност,  връхлетя и го  събуди.

-Ставай! Наденицата пак я няма!- завайка се Саламът.

-Но нали я държахте заключена! – разсъни се Кашкавалът.

-Да, но избяга! – задъхваше се Саламът.

-Добре. Има ли следи? – отегчено попита Кашкавалът и отхвърли найлоновата си завивка.

-Да. Дупка в стената  – все така накъсано обясняваше Саламът, който не се отличаваше с особено изящество  както на външен вид, така и в общуването си с другите обитатели на хладилника.

-Мисля,  че трябва да събудим другите! – дълбокомислено заключи Кашкавалът и съвсем пожълтя от тревога.

-Добре – рече Саламът и се търкулна на долния рафт да разгласи на всички, че трябва да се съберат веднага и да решат какво да правят.

След малко всички се бяха струпали и само киселото мляко стърчеше неестествено над всички. Чувашесе как шепнеха уплашено помежду си, защото неизвестността винаги довежда страха.

-Тишина! – обади се Еклерът, а от напрежението кремът му се разтече.  -Кашкавалът иска да каже нещо!

Всички замълчаха. Само Шунката още говореше, но никой не я слушаше и тя скоро замълча.

-Тази вечер в около дванайсет  часа Наденицата е изчезнала!  –обясни Кашкавалът.  -Събрах уликите и се оказва, че тя се е облякла като някой. Този някой е в тази стая…

-Кой е?- обади се Сиренето, недоволно, че бяха го извадили от съда, в който блажено плуваше.

-Всичко с времето си! – дълбокомислено заключи Кашкавалът. –  Първата улика, която намерихме, беше дупка в килията на Наденицата. През дупката се виждаха парченца хляб, разхвърляни навсякъде. Очевидният отговор на мистерията е, че Наденицата е откраднала от Хляба,но имаше още нещо. Аз започнах да кихам. По принцип съм алергичен към хляб, което означава,  че частиците хляб са били истински. Ние разпитахме Хляба, който беше загубил частица от себе си. Той каза, че не си спомня как е загубил тази частица. Спомнял си само, че се е събудил в храст. Показа ни храста, в който се беше събудил. Въздухът около него миришеше на развалени яйца. Точно затова не можехме да намерим Яйцето тази сутрин.

Изведнъж светлините на хладилника паднаха на земята. Всички се разпищяха. Кашкавалът светна фенера си. Повечето храни бяха изчезнали.

-Какво стана?- попита Еклерът

-Паднаха светлините!- извика Марулята.

-Няма време за губене! Кой е истинската Наденица!- изкрещя паникьосано Еклерът.

-Това е трудното! Исинската Наденица не е само една! НЯМА истинска Наденица! Тя отдавна е била изядена!- провикна се от далечината Кашкавалът.  –Наденицата, избягала от затвора, е един от бандата, в която влизат следните: Синьото сирене, Луканката и Пицата!

-Но те всичките са изядени! – изпищя някой.

-Така си мислехме! – спогледаха се обитателите на хладилника.

Изведнъж  Еклерът побеля.

-Да не си видял призрак!- попита Кашкавалът.

-Да, видях! Еклер старши!- заекна  Еклерът.

-Бил е той! Полиция!

Но полицията я нямаше. Еклерът и Кашкавалът побягнаха. Но Кашкавлът се спъна.

-Не!- провикна се Еклерът.

Но беше твърде късно. Кашкавалът го бяха хванали. Еклерът тичаше, за да спаси живота си. Той беше единственият избягал от тази кошмарна нощ. Не знаеше какво е станало. Знаеше само, че баща му  – Еклер старши – е бил  жив през цялото време и ето сега караше полицейската кола, чиято сирена приближаваше, приближаваше….

– Викторе, ставай! Заспал си на масата в кухнята! Това вече на нищо не прилича! – сърдито повтаряше мама, докато вземаше продуктите от масата и ги подреждаше обратно в хладилника.

Главата ми тежеше като олово, по бузите ми бяха останали следи от трохи, по челото ми имаше крем от еклер, а парче кашкавал безпомощно стоеше  с белези от моите зъби върху клавиатурата на лаптопа ми.

Време беше да се приготвям за училище. Неловко ми беше не толкова от думите на мама, колкото от това, че една мистерия оставаше неразгадана. Ако беше компютърна игра, да съм стигнал и най-високото й ниво, но това си беше една кухненска загадка, непосилна за един фантазьор, който и сега пак предизвика една съвсем реална бъркотия.  На всичкото отгоре щях и да закъснея….за кой ли път…и да пропусна отново поредния важен урок  за окръжността, напомняща  ми на летяща чиния.

Когато тръгнах към банята, зърнах Рекси, който лакомо ядеше наденицата, скрит под малката маса в хола. А това си беше напълно действително и нямаше нужда от никаква фантазия, за да разбера , че мистерията в кухнята вече бе разкрита.