Навън вали пролетен дъжд и цветен пух, гонещи се с вятъра глух… А в очакване на Великденския дух, разказа ми нощта омайна тази стара своя тайна…

…Имало едно време… едно върбово семе. От него се родила на нашата Земя приказно красива, зеленоока върба. Ала тя била твърде дребна и мъничка, затова на нея не кацала дори и птичка. И въпреки че минали много зими и лета, върбичката все така си оставала сама. По тези места първата била, но не знаела тя, че е единствена и в света. Раснала и израснала в самота. А мечтаела да бъде на някого приятелка добра. И още искала да порасне и да извие снага, чак до високи, сини небеса.

Тогава, в една пролетна нощ, посетил я неочакван гост. Случайно се бил откъснал от един венец, този непознат храбрец. Прошепнал й ухаещият здравец:

-Недей тъжи! Виждам в твоите очи сълзи- малки капки дървесна смола. Няма нужда от това. Знай, на Възкресение стават чудеса! Просто трябва да се вярва. И магията сама става…

Повярвала малката върба на думите на здравеца. Той до нея се готвел да заспи и вече морно притварял очи. А мъничката върба дочакала 12-ия час на нощта. Тогава сърцето й забило лудо. Случило се чудо!…

От далечни небеса започнал вятърът нещо да гони и го закичил в нейните клони. Почудила се крехката дама, какъв е този подарък от слама. Дали не е измама? Но тогава „нещото“ си отворило устата голяма:

-Хей, приятелко, здравей! Моля те, не ми се смей, че имам чудна вест за теб… Е, макар и без букет, пак си е подарък, дори и да нямам пакет… Ето виж, ще поседна на това листо, като всяко уважаващо себе си гнездо. И бързичко ще ти река, че при теб ме изпраща тайната съдба…

И започнало да нашепва то, задъханото гнездо, разказа си на върбата- една история древна и свята, но за света останала до ден днешен непозната:

-Аз идвам от Йерусалим. Там е разпнат Божият син. Но седмица преди това, в Римската империя са го посрещнали като звезда. Хората искали със здраве да го дарят, в неговия земен път. И решили в един голям кош, да събират клонки цяла нощ, от най-силното дърво. Но кое ли е то?… Сбрали се хората в най-големия храм, за да се разберат там. И дълго умували. Гласовете на всички се чували, но думите им нищо не стрували. А в огнището догаряли последните съчки. В жарта едва мъждукали пламналите пръчки. И постепенно в пепелта не останала и следа от целите дърва. А те все още не били взели решение, защото всеки държал на своето си мнение. И така се изнизала нощта и изгрял навън деня. Ами сега?

На мига, в старата гора се разнесла мълва, че се издирва най-силното дърво. Защото само то, със своето здраво стебло, може да спаси Божието същество и да го избави за вечни времена от лапите на смъртта. Тази новина стигнала далечните поля. А там, в края на леса, извисявала гордо глава най-древната върба на света. Тя засияла и грейнала цяла, когато разбрала, че е избрана, да посрещне Исус по пътя му към храма. През живота си вършила само добри дела. Точно тази нейна добрина я накарала да се пожертва на часа. Отворила на катерицата своята тъмна хралупа, за да излезе с останалата й храна, колкото купа, която тя там цяла зима хрупа. И после старата върба започнала сам-сама да къса своята коса. Чупила клон след клон, но не издала даже и стон. Мислила си: „Да, може да умирам и гола да оставам, но на други живот и здраве дарявам. И добър пример давам. Не, не страдам и не съжалявам! Защото вярата в чудото след себе си оставям и на хората го завещавам. По този начин им помагам.“. Умирала бавно и дълго, цял ден и цяла нощ, без да поиска за жертвата дори и грош.

А хората около нея, които били стотици, изведнъж спрели да говорят на различни езици и започнали да събират върбовите косици. Благодарни били на дървото, което се пожертвало за доброто. И решили да направят жест и в негова чест навсякъде се понесла вест, че този ден ще бъде празничен и ще се нарича Връбница, в памет на дървесната кралица. И бързо станала върбата най-почитаната от човека сред дървесата. Не само в страната, но и във всяко кътче на Земята. Както в градовете, така и в селата. И от възрастните, и от децата. Уважавали я всички, дори растения, зверове и птички. Те вече вярвали, че върбата пролетно зелена, с късмет е надарена и го споделя с дома, в който е родена, или с човека, на който чрез венец е подарена. Защото мислели, че може да се възкръсне и да има живот след смъртта, ако по пътя си човек винаги стъпва само върху клонки от върба. И започнал постепенно светът, да отрупва с върбови клони всеки път, прашна отсечка или горска пътечка. Без значение пътят дали е малък или голям, дали се пресича с друг или е сам, по-важно било върху върбови вейки да се ходи там. За здраве и успех безчет, за вечен живот и късмет, за сила и берекет, цял един век се чупели върбите, докато не останали голи скалите.

Нямало вече и една (нито малка, нито голяма) върба. От уста на уста, хората разпространили вестта, че това е Божий знак и просто няма как да не дойдат бедите пак, щом липсата на върбите по Земята е факт. И дочули те, от небесни ветрове, че светът към по-добро ще се промени, а животът им ще се подобри, чак след много нощи и дни. В едни други години, по-светли и сини, когато няма от върби да са лишени, тъй като по клоните им вече не ще се стъпва, защото са свещени. Ще бъдат пощадени и ще останат пролетно зелени, а и засмени. Те ще са завинаги спасени и за живот възкресени, ако хората са по-добродушни и смирени, по-обичащи и възродени. Тогава, след седем морета и осем земи, сред девет реки и десет планини, мъничка върбичка отново ще се роди. Тя, със своите светлозелени очи, мрака на злото ще победи. Защото в нея ще се прероди духа, на вековната горда върба. Без да продума и дума, без да издаде и звук, ще донесе тя тук Великденския дух!

-Е, истина се оказа този слух. Дойдоха най-после дългоочакваните дни! Нали разбра, че тази върба си ти?- с този въпрос свършило разказа си гнездото, което се уморило да говори, горкото.

От зелената зеница, на малката върбица, се отронила поредната сълзица. От искрена, неподправена радост, че повече няма да е самотна в своята младост. Имала вече за приятел чуден хубавец, ухаещият здравец. А сега и това гнездо, кацнало на най-голямото й листо. И въпреки че е на ръст дребна, тя разбрала, че за света не е вредна, а е много потребна, защото гони лошотията черна и връща живота в нашата Вселена. „Аз нося духа на смелата, столетна старица, на една истинска светица!“- помислила си малката върбова девица. –И аз като нея ще дарявам здраве и добрина не само през деня, но и през нощта. За да изгряват пролетни слънца, в човешката душа!“.

Това е приказката незнайна, която ми разказа цветната нощ омайна… И ти, читателю, винаги я помни, и добър към плачещото дърво бъди! Знай, върбата е вечен приятел на децата. Затова не я оставяй самичка, а протегни твоята ръчичка и постави в гнездото на твоята върбичка едно яйце. Нека този твой дар бъде нейното сърце! И сега, когато пролетта дойде, всяко дете може да види как това сърце бие щуро. Случва се поредното чудо! Възкръсва нов живот в плачещата върбица. Излюпва се нежно мъничка птица…

…Навън продължава тихо да вали. Чува се църковна камбана да звъни. Всичко е вече готово и след дни ще посрещнем Възкресение Христово. За да се случи вълшебството отново!… И аз правя своя пролетен венец, от върбови клонки, малко слама и ароматен здравец. Даде ми къс от себе си моята върба, а от своите приятели- частица от тяхната душа, за да отбележим празника Връбница сега.

Да, там на двора, обиколена от хора, стои гордо тя. Много пораснала и прекрасна, 10-метрова върба. В тази нощ мила и свята, за пореден път й се сбъдна мечтата. И благодари на небесата. Че не е сама. Че е обградена от деца, които с черковни свещички в ръка танцуват и пеят. И с нея се смеят. Благодарна е в този ден и на мен, че без проблем описах нейния спомен. Като история  за родния й корен. Като притча за Христа. Като предание за чудеса. Като легенда за смелостта. Като мит за силата на духа. Като сага за различността. Като тайна приказка за върба… древна, колкото света!

А навън не спира да вали… Не дъжд, а възкръснали мечти.