Живял някога в едно сиво, панелено кралство…

…Не, живее и днес в това господарство, на построените жилища царство, той. Моят приказен герой. Викаха му Явор. И няма спор, че първият му спомен бе за гледки на „панелки“. Успя да израсне в града, само с помощта на „съседските лелки“ (така ги наричаше). Беше им благодарен и ги обичаше. Защото не познаваше ни майка, ни баща. Още малък бе, като осиротя.

Първоначално лелките от блока му даваха сок, за да порасна силен и висок. В махалата му се възхищаваха, че е много красив. Вечно усмихнат и вежлив. И по детски игрив и закачлив. Бе с буйни и гъсти коси, с вълнисти кичури. Имаше светло, чаровно лице и голямо, любящо сърце.

Казваха, че на улицата е дете. Но никога жениците от квартала не го оставяха без надзор на тротоара. Винаги му правеха нова прическа, тук-там му казваха и по някоя смешка. Мажеха му редовно раните с лекарства и му разказваха приказки за далечни царства. Разбира се, даваха му и вода. А той сам си набавяше храна.

Но минаха години, а с тях и времената безоблачно сини. Неусетно броят на добрите жени, с ангелски души, намаля. Едната остаря и я взеха да я гледат нейните деца. Другата овдовя и не мина година и тя се спомина. Третата замина при внуците в чужбина. А последната се премести и от нея той повече нямаше вести.

И Явор там остана сам.

Въпреки че беше по-голям и все така красив, изведнъж стана тих и мълчалив. Бе скромен и твърде срамежлив. Не досаждаше на хората в градинката пред блок 523. Само зелените му очи, гледаха пълните витрини на близките магазини. Пълни с храна и вода! Беше гладен, да, но го мореше най-вече жаждата.

Тогава от най-големия магазин излезе едър господин, носещ в ръце нещо като ваза. Доближи се до него и тихо му каза:

– Приятел в нужда се познава, защото той винаги ръка ти подава и в беда ти помага, а когато паднеш той те изправя на крака. Ето, затова аз днес ти  нося „жива вода“. Хайде сега, пийни!

На другия ден господинът пак се появи. На следващия отново го посети. И така много дни, като винаги носеше от „живата“ течност, даряваща здраве и вечност.

Ала дойде часът, в който Явор се разболя. От незнайна болест заболя, но никой за влошеното му здраве не разбра. Дори и когато се образуваха синини по неговите гърди, а от зелените му очи започнаха да капят черни сълзи.

Никой не съзря отровните следи. Даже Явор късно ги откри. Чак когато започнаха да окапват неговите коси той осъзна, че това не е вода, щом има миризма, която и след месеци не си отива. А и коя вода на цвят е кафяво-сива?…

Той беше търпелив и крайно доверчив. Подведе се от жаждата. И затова стана жертва на алчността на непознати хора, пълни със злоба, които му копаеха гроба.

Господинът не можеше повече усмивката си да скрива. Бегло слабата фигура на Явор зърна, а после към него с тези думи се обърна:

–  Приятел, да знаеш, че смъртта идва с тази „жива вода“. Това е нафта- така се нарича!

Явор наум започна името на течността да срича… Мислеше си, че иска, как иска, за живота си да се бори! Но какво можеше да стори? Как да спре да пие тази отрова? И как да прогони от живота си опасните и лоши хора?

Непознатият се захили доволно:

– Но… така ти се пада, не защото си ничий син, а защото от години скриваш витрината на моя магазин. Тази твоя растителност голяма, пречи да се вижда светещата ми реклама.

Явор разбра, изведнъж проумя, че неговата буйна и гъста коса е причината да му се случва всичко това. Почувства се виновен и реши още на мига, да приеме своята зла съдба. Защото малко живот му остава, а за да се спасява трябва веднага да бяга. Но той да тича не умее, а дори и да пробва- не ще успее. Помисли си: „Защо животът е така несправедлив? Вече не съм щастлив. С какво съм виновен, че съм се родил див, а не човешко същество? Защо природата ме е направила дърво?“

И напълно примирен той посрещна залеза на дългия ден.

А през нощта силен дъжд заваля. Лятна буря се изви и дълго време не спря да вали. По улиците тръгнаха цели реки. Бързо вятърът магазина на господина със земята изравни. Първо градушката покрива му проби, а после и стъклената врата разби. Започнаха да летят стелажи и витрини. Даже голямата реклама изчезна в небесата сини.

Ала после всичко спря и се успокои. Природата да раздава правосъдие се умори. Над хората реши да се смили и постепенно се умири.

А Явор лека-полека се оживи. За пръв път от месеци той се освежи. И на небето благодари, че оцеля. Да, той доживя да пие истинска ЖИВА ВОДА! Но не от човешка приятелска ръка, а от зелената шепа на улична река.

И чак сега той разбра, какво означава справедливостта…