Това е историята на една стара разказвачка на приказки – Матилда. Тя живяла толкова дълго и толкова много приказки разказала, че накрая започнала да ги обърква. Това истински развеселявало и децата, и самите приказки. Но, както знаете, една беда не идва сама. Веднъж старата разказвачка седнала да си почине на една пейка в парка и оставила на земята огромната си торба с приказки. Дали тя задрямала и някой отмъкнал торбата й, дали си тръгнала и просто я забравила на пейката, не се знае. Но представяте ли си паниката, в която изпаднала Матилда, когато осъзнала загубата. Какво ще прави оттук нататък? Та тя събирала тези приказки през целия си живот! Кой ще й помогне? Явно това бил краят.

Ала вие не вярвате в лошия финал, нали? И правилно. Скоро старата разказвачка срещнала деца, които много обичали да рисуват и да фантазират. Те с удоволствие й разказали своите истории. И ето че новата шарена торба на Матилда започнала да се пълни…

Като начало децата й предложили едно фантастично автомобилче с крила, с което без умора да следва новите приказни герои.

И така, нашата разказвачка попаднала в някакъв странен, малко подтискащ град, където не се виждала жива душа. Изведнъж пред нея изскочило чудновато създание – човек, който подскачал на един крак, бил с една ръка и имал само два зъба в устата си.

– Аз съм Зомби. А ти коя си? – попитал той Матилда. – Имаш ли нещо за ядене?

Тя му дала бисквитка и Зомби й разказал за себе си.

– Аз бях нормален човек и живеех близо до Лабораторията. Никога не ходи там! Веднъж се промъкнах от любопитство и на масата в първата зала видях кутийки с нещо, което приличаше на крем. Опитах го и виж какво стана с мен! Има и друго. Губя си паметта. Вляза в магазина да си взема нещо за ядене и накрая забравям да платя. Продавачите ме преследват и вече не ме пускат! Затова съм решил да отмъкна от Лабораторията един робот – те там ги произвеждат – и да му заповядам да ми носи храна…

Изведнъж из-зад ъгъла се задало друго страховито същество.

– Да се скрием бързо! – Зомби дръпнал Матилда зад една врата и й разказал, че това е Роботът Разбивач.

Когато го създавали, объркали нещо и той сега руши всичко по пътя си. Опитал се да унищожи и самата Лаборатория!

Разказвачката на приказки никак не обичала подобни истории и се огледала как да се измъкне по-скоро от този град. За нейна радост, точно тогава се случило нещо, което преобърнало нещата.

Чул се тропот и се задал огромен робот, целият от метал, който явно гонел Разбивача.

– Стой! Не се плаши, намерих начин да ти сменя енергията!

Той се доближил, пъхнал някакъв инструмент в малък отвор на главата му и всички лампички на Робота Разбивач изведнъж замигали в разноцветни светлинки. Сякаш в целия град станало по-светло и по-леко се дишало.

Матилда и Зомби видели всичко. Доближили се до двата робота.

– Здравей, Зомби! Положих много усилия да измисля как да ти помогна. Ето, изпий това. – И той му подал шишенце с някаква течност.

– Да не изгубя сега и другите си ръка и крак! – опитал се да се пошегува Зомби, но, макар и притеснено, изпил течността.

И ето че се превърнал в човека, който бил преди нещастието. Не можел да повярва на очите си!

– Аз съм Покс, госпожо! – представил се роботът на Матилда. – Живея в Лабораторията, където съм роден. Моята мисия е да помагам на хората. Където и да отида, мога да свърша цялата работа. Аз съм единственият робот, способен да създава живи същества. Преди време имах поръчка от една фирма и им направих живи октоподи. Оказа се обаче, че те имат намерение да ги продават на ресторанти, октоподите усетиха това и избягаха през канализацията. Вече не приемам такива поръчки. Искам да радвам хората и животните. Скоро създадох малко куче хъски и го подарих на един самотен човек.

– Всичко това е изумително! – рекла Матилда. – Радвам се, че се запознах с вас! Но трябва да вървя, по-скоро да летя с моето автомобилче, защото дълъг път ме чака.

И така след няколко часа Матилда се приземила в друг град на брега на океана и се озовала точно пред вратите на най-големия в света Аквариум. Така пишело на табелата. Не могла да устои на изкушението и влязла вътре с надеждата да открие още истории сред морските обитатели.

Там се запознала с Октопода Бързоход. Той й разказал, че е роден тук и живее в Аквариума заедно с родителите си и още много морски обитатели.

Щастливи са, защото тук се грижат за тях – в аквариума винаги е чисто и топло, има храна и няма никакви опасности. На Октопода Бързоход му харесва публиката да му обръща внимание. Той се движи много бързо, както личи от името му, но умее и нещо, което никой друг не умее – да се смалява, а после отново да става голям. Бързоход си има приятел – един много голям рак, който обаче често е тъжен, защото мечтае да се върне в океана, където е израснал. Ракът разказвал на Бързоход колко голям и интересен е океанът.

Един ден Бързоход и още няколко октоподи успели да се промъкнат през канализацията и стигнали до океана. Това не било толкова трудно, защото Аквариумът се намирал в град на самия океански бряг. Там те срещнали други подводни обитатели и видели много интересни неща.

Какво ще кажете например за Амеба – това невероятно същество, което донякъде приличало на октопод, но всъщност било мутирала амеба, създадена в лаборатория! Можела да живее и на сушата, и под вода. Много нещастно създание, защото било с добра душа, но отровно. Когото докоснела, се парализирал. Затова Амеба се стараела да не докосва никого, но как да намериш приятели, когато не можеш да ги докоснеш!

Друго странно същество, с което Бързоход се запознал, било Морското конче – Русалка. Това морско конче било много любопитно – по цял ден плувало и разглеждало морското дъно. Веднъж намерило една вълшебна мида и я помолило да го превърне в русалка. Ей така, виждало било русалки на картинка и си помечтало да прилича на тях. Обаче мидата била стара и успяла да му даде само опашка на русалка. Колкото – толкова. Важното било, че преди никой не му обръщал внимание, а сега му завиждали и това необикновено морско конче било много гордо.

Разхождайки се около един скалист бряг, Бързоход се запознал с още един фантастичен герой на име Бухвин. Казвал се така, защото бил смесица от бухал и пингвин. Обичал да лети в небето, а също и да събира горски плодове в крайбрежната горичка. Те били любимото му лакомство. Бухвин ходел постоянно с тиранти, тъй като вярвал, че те му носят късмет. Бил мъдър и добър със своите приятели и винаги засмян.

И още много чудесии срещнал Октоподът Бързоход из океана, но въпреки това поискал да се върне в своя Аквариум. Затова, като видял една рибарска лодка, сам скочил в нея и рибарите го отнесли право в Аквариума. Така октоподът намерил отново своя приятел рака и дълго му разказвал за своите приключения.

Матилда слушала, гледала с широко отворени очи и си записвала, за да не забрави нищо от тези смайващи истории, които после щяла дълго да разказва.

А после отново полетяла със своето крилато автомобилче и летяла дълго, докато не се приземила в някакво непознато царство. Точно пред нея се издигал приказен замък. Тя минала през високите порти, паркирала автомобилчето на двора и влязла в замъка. Там пред нашата героиня се изправил снажен и красив рицар.

– Нашият цар не може да Ви приеме, госпожо – обявил рицарят, – защото води решителна битка.

– О, той е на бойното поле?

– Почти. Царят е пред шахматната дъска и играта скоро няма да приключи.

– Сигурно противникът е много силен?

– Той играе сам срещу себе си, госпожо, а това е най-трудната битка.

На Матилда й ставало все по-интересно и рицарят Смелчак й разказал цялата история. Някога царят на това царство бил наречен Войнолюб, защото обичал войните и печелел всички битки. Превърнал поданиците си във войници – те непрекъснато се грижели за конете си, лъскали сабите си и нищо друго не правели. Нивите и фермите запустели, все повече майки жалели загиналите си синове, народът страдал, но не смеел да се разбунтува.

Самият рицар Смелчак бил дясната ръка на царя и живеел в неговия замък. Царят му възлагал една от друга по-трудни мисии и той се справял с всичко. Можел да победи сам цяла армия. Като развъртял меча си, образували се вълни и всички падали покосени. Стрелите, които изстрелвал от лъка си, сами уцелвали враговете. Смелчак имал ризница от вълшебно злато, която преди всяка битка потапял в свещена вода и тя ставала непробиваема. И макар че при всяка победа на рицаря Смелчак се вдигали големи празненства, той самият не бил щастлив. Искал някога тези войни да свършат и хората да заживеят в мир. Смелчак бил влюбен в дъщерята на царя – една прекрасна принцеса, която също го обичала, но казала, че няма да вземе мъж, когото непрекъснато да изпраща на война.

Един ден народът най-после се разбунтувал. Рицарят отказал да воюва срещу собствения си народ и царят не знаел какво да прави. Тогава един мъдър старец му дал съвет.

– Има една прекрасна древна игра, царю, нарича се шах. Там бялата и черната армия непрестанно се бият до победа, но това никак не е лесно. Започни да играеш шах и се опитай пак да печелиш битките. А нека твоите поданици се грижат за земята и животните си и живеят в мир.

Царят послушал мъдрия старец и страната се преобразила. Всички били доволни, а най-много рицарят Смелчак и красивата принцеса, които веднага вдигнали сватба за чудо и приказ.

– С какви необикновени герои се срещнах! – възкликнала Разказвачката на приказки. – Май добре стана, че си изгубих торбата. Как иначе щеше да ми се случи всичко това!

Матилда изобщо не подозирала какво още я чака занапред. И тъкмо се наместила в автомобилчето си, наблизо се чул сподавен плач. Огледала се Разказвачката и видяла цифричката 1, седнала направо на камъните. Оказало се, че единичката си е изгубила приказката и сега ходи немила-недрага и я търси. О, Матилда прекрасно разбирала мъката й. Предложила й да тръгне с нея – и дано да сполучи!

И така, с крилатото автомобилче стигнали до едно голямо езеро. На отсрещния бряг се извисявала скала, тъмнеел входът на пещера, а от нея излизал буен водопад. Край скалата растяла гъста гора.

– Колко е красиво! – плеснала с ръце Матилда.

Изведнъж тя видяла, че на едно краче – скок-подскок – по поляната подскачат две гъбки. Първата се поклонила и усмихнато се представила:

– Аз съм Гъбката Мили!

– А аз съм Гъбарко! Ние с Мили скоро ще се женим…

– Ах! – могла само да възкликне Матилда и двете гъбки тутакси й разказали своята история.

Те живеели в близката гора, която била омагьосана. Затова можели да се движат на крачетата си, за разлика от обикновените гъбки. Гъбарко бил много закачлив и забавен и всички го обичали. По цял ден си играел с животните в гората. Една нощ, по пълнолуние, двамата с Мили се срещнали край езерото и се запознали. Като се разхождали, стигнали до високата скала с пещерата, от която се изливал водопад. Той целият светел и бил вълшебен. Това бил водопадът на любовта, който изпълнявал желания. Гъбарко и Гъбката Мили си пожелали да останат завинаги заедно и да са щастливи.

В този момент към компанията се приближило едно шарено, ама много шарено зайче. Освен шарено, то се оказало хитро и умно. Гъбките се зарадвали, че го виждат отново.

– Да знаете какво преживях! – заразказвало зайчето. – Някакви хора ме уловиха в гората, искаха да ме продадат, но аз обърнах къщата им с главата надолу. Скачах по мебелите до тавана, накрая се измъкнах през прозореца и хукнах с всички сили. Стигнах до едно дърво, покатерих се на него и видях, че езерото е на 30 подскока. И ето ме при вас! Винаги съм мечтал да имам приятели и заедно да се забавляваме!

Изведнъж Разказвачката на приказки забелязала една голяма разноцветна риба да се доближава до брега. Тя я гледала така, сякаш искала да се включи в разговора.

– Ти идваш в най-щастливия ден за нашия омагьосан свят – рекла рибата. – Днес беше развалена една много тежка магия, която дълго време ни правеше нещастни. Но – да я караме подред…

Разказвачката на приказки се приготвила да записва.

– Виждаш ли тази пещера горе – продължила рибата. – Там живееше Езерното чудовище. Имаше остър клюн като на кълвач, а вместо криле –  ръце във формата на змии. Всички се страхувахме от него, а най-много лебедите, които то обичаше да напада. Под водата също има пещера и там живееше друго страшилище – Акулозмията. Когато излезеше от пещерата, всичко живо се разбягваше. Каквото докоснеше, веднага ставаше черно. Много рибки и езерни птици погубиха тези чудовища. Аз тук съм най-голямата и съм майка на всички рибки. Сутрин обикалям навсякъде и проверявам как са спали, къде какво се е случило. Много се грижа за децата си. През деня обичам да скачам във водата и да си играя.

– Тя е наша приятелка! – казаха Гъбарко и Гъбката Мили. – Винаги си говорим, когато идваме да се разхождаме край езерото.

Оказа се, че рибата е пазителка на езерните съкровища, които крие сред коралите. Там пази и своите спомени. Затова тя единствена знаела, че страшилищата всъщност са невиждани риби, които един зъл дух превърнал в чудовища, защото им завиждал. С много труд рибата открила изумрудената перла, която може да им върне паметта и да развали магията.

– И ето сега всички сме щастливи – завършила рибата. – Каним те на голям бал да отпразнуваме сватбата на Гъбарко и Гъбката Мили.

Разказвачката на приказки била очарована. И в този миг на носа й капнала една дъждовна капка.

– Ах, ами аз съм без чадър! – възкликнала тя.

– Няма да вали – засмели се всички. – Я виж, това е облачето Чарли, което също те поздравява. То е наш приятел.

Чарли нощем живеел в една малка пещера, а през деня обичал да пътешества и вятърът му помагал. Чарли се дразнел, когато слънцето грее много силно. Когато потъмнеел – завалявал дъжд. Той също бил приятел на гъбките.

Матилда, понеже имаше опит в приказките, зърна зад близките храсти едно добро духче, което гледаше и се усмихваше.

– Колко е хубаво тук! – рече тя. – Вие ми разказахте една вълшебна приказка. Благодаря ви!

И тя продължила своя път. Далече, далече, чак в Индия нашата героиня се озовала пред разкошна къща с красива градина отпред. Там, на една пейка, седели клоун и малко момиченце, които изглеждали много тъжни. Ето каква история чула от тях Матилда.

Някога този клоун бил обикновено момче, което мечтаело да бъде клоун, да е най-добрият и всички да оценяват таланта му. Но хората не го приемали, казвали, че не става за тази работа. И той бил принуден да работи нещо друго. Бил продавач в магазин за дрехи, сервитьор в закусвалня, фокусник… Навсякъде разсмивал хората и собствениците го гонели. Така обиколил половината свят в търсене на приятели. Накрая стигнал до Индия, тук успял да си намери работа като клоун и скоро се прочул като най-добрият. Децата го обичали, защото той много ги забавлявал. Така хората най-после оценили труда му.

Клоунът често бил гост в красивата къща, където живеело малкото момиче. Те се сприятелили и момичето му показало любимото си цвете – едно необикновено цвете, каквото никой не бил виждал. Всяка сутрин момичето тичало да го види и много се грижело за него. Но двамата с клоуна не подозирали, че цветето не е истински щастливо. То си имало тайна – искало да лети! Обичало вятъра, викало го да си играят заедно и тогава си представяло, че танцува.

Един ден вятърът не устоял на молбите му и задухал с все сила. Цветето се откъснало от стеблото си и… полетяло! И в миг се превърнало в прекрасна пеперуда! Тя летяла на свобода, щастлива, както никога. Стигнала до морето и дълго гледала червените водорасли във водата, а после наблюдавала залеза. Оттогава всяка вечер отивала там да изпраща слънцето. Изморена, намирала едно дърво и кацала на някое зелено листо да си говори с другите пеперуди.

Един ден пеперудата, която някога била цвете, си спомнила за своите приятели – Клоуна и момичето, и решила да ги навести. Намерила ги все така тъжни на пейката и се завъртяла около тях. Те я гледали очаровани и изведнъж разбрали, че това е тяхното цвете. Зарадвали се и я помолили да идва всеки ден, за да са отново заедно.

– Каква красива история!  – промълвила Разказвачката на приказки.

Вече се свечерявало и тя била доста изморена. Погледнала към небето, за да види защо все още е толкова светло. И тогава… Тогава открила още една приказка. В бележника й вече нямало празни листи и тя се опитала да я запомни.

На вечерното небе греели всички небесни светила. Звездите, планетата Марс – особено ярко, Луната и – о, чудо! – Слънцето също светело и сякаш нямало намерение да залязва. Това била самата истина. Слънцето много се забавлявало да наблюдава живота на хората и другите живи същества на Земята, затова решило да свети само за тях и да не залязва.

– Къде се е чуло и видяло такова нещо? – ревниво замигали с очички  звездите.

Тогава тяхната красива кралица – Луната, която разрешавала споровете и омиротворявала всички, се усмихнала и им намигнала. Тя знаела, че хората харесват и нея, обичат да я гледат нощем и мечтаят да я видят отблизо, но нали и на небето си има ред?!

Звездите предложили на Слънцето чаша ободряващ чай, но… сипали в нея приспивателно. Е, Слънцето, няма как, заспало. Но това не е краят. Бедата е там, че на сутринта то се успало и за първи път не изгряло навреме. Хората се изплашили и изпратили в небето една ракета да го събуди. Специална ракета, която никъде не кацала, само звъняла като будилник. Накрая Слънцето се събудило, разбрало грешката си и засветило, както обикновено. Така с общи усилия редът на небето бил възстановен и всеки си тръгнал по своя път.

Но и това не е краят, приятели. От онази вечер, когато Слънцето светело заедно със звездите и Луната, то мигом се влюбило в Луната и не можело да откъсне очи от нея. Те продължили да се срещат всеки ден – в миговете, когато Слънцето залязвало, а Луната изгрявала и обратно. Не след дълго решили да се оженят. И както от всеки щастлив брак се раждат деца, така и тук на небето се появила невиждана Жар-птица, дъщеря на Слънцето и Луната. Нарекли я Линда. Тя била най-сияйното и красиво създание на небето. Линда се сприятелила с ракетата, изпратена от хората, която продължавала да кръжи наоколо. Въпреки че било забранено, те тайно летели до Земята. Щом Линда погалела Земята, пониквали цветя, а прегърнела ли дърветата, те се разлиствали. Когато размахвала криле покрай хората, на лицата им грейвали усмивки.

Разказвачката на приказки била много щастлива и доволна. Завърнала се в дома си да подрежда новите приказки, защото нямала търпение час по-скоро да ги разкаже на децата.

А, да не забравя. Цифричката 1 така и не намерила своята приказка. Затова Матилда я взела със себе си и й обещала да съчини за нея специална история, в която Единицата да е главен герой.

Сега вече наистина можем да сложим Край!