Моето име е Даяна Цветкова, и аз не съм обикновенна тийнейджърка.От векове в моето семейство се предава ген, ген за пътуване във времето. Аз и моята братовчедка Шарлота сме родени на един и същи ден, но въпреки това всички смятат, че Шарлота е наследила този ген. До колкото ми е известно не са много хората, които могат да пътуват във времето.

На тържеството по случай рождения ден на Шарлота (моят го празнуваме на следващия ден) дойде едно момче, което също носеше гена, той се казваше Кристиан. Не знам точно как стана, но успях да го залея с шампанско.След време на Шарлота и прилоша и всички решиха, че се започва. Заведоха я в тайната ложа, или поне така ми каза моята баба Сузи. Тя беше сестра на моят дядо Филип. Заедно аз, майка , брат ми, баба , леля и разбира се Шарлота живеехме в голямо имение в Лондон.

Един ден след училище баба Сузи ме помоли да и купя от любимите и бонбони. Когато отивах до магазина изведнъж всичко стана черно.Когато отново отворих очи, всичко беше различно, по улиците се движеха странни автомобили, всичко бе покрито със сняг, което беше невъзможно, тъй като до последно беше юли.Тогава разбрах, че не Шарлота е наследила гена за пътуване във времето, а аз!

След време отново се завърнах в настоящето.Когато се прибрах бързах да кажа на майка ми, но тя все още не се беше върнала от работа. Щом се върна, аз и разказах всичко и тя веднага ме заведе в тайната „ложа“. Всички там ме гледаха странно, учудено и дори презрително. Когато ми дадоха думата аз им обясних всичко от самото начало. След това господин Петров (пазител в ложата и приятел на дядо ми) трябваше да ме разведе наоколо.Първо той ми показа ателието където се правеха костюмите за пътуванията, и мястото за приготовленията, където ме запозна с моята стилистка (гримьорка и фризьорка) на име мадам Елена. После ме заведе в музикалния салон, където срещнах Кристиан ( момчето което залях с шампанско) – заедно с него щяхме да пътуваме във времето.Той не остана очарован от появата ми.

На следващия ден бях на училище с най – добрата ми приятелка Изабел и и разказах всичко случило се вчера. Тя първоначално не ми повярва, но скоро се обеди.

След училище Кристиан ме заведе в подземията (на ложата), където беше хронографът – машина с която се осъществява контролирано пътуване във времето. С негова помощ се озовахме в XVIII век , където живееше граф Идеал Петров (създателят на Тайната ложа) Щом влезнахме при него той не беше сам. Графа ни каза, че след няколко дни ни предстои търожество у негов приятел. Поговорихме си малко, той се опита да ме опознае ,но дойде време да си вървим.

Навръщане от миналото минахме през една църква.Кристиан трябваше да поговори  със свещенника и аз отсанах сама за известно време. След няколко минути се разнесе глас:

– Какви са тези джентълмени, които оставят сама млада дама.

Вдигнах изненадано поглед към източника на звука. Върху един от прозорците стоеше един гаргоил. Имаше рогца, прилеповидни крила и големи очи. В същия миг той изпръска вода към мен . Извиках към него:

– Защо го направи?!

То премигна срещу мен и каза :

– Ти ме виждаш?!

Тъкмо щях да му отговоря, когато се чу отваряне на врата и Кристиан се върна.

– С кого говориш? – попита ме той. Погледнах го невъзмутимо и казаx:

Да говоря ли? Трябва да си промиеш ушите!На следващият ден в училище отново видях гаргоила. Стоеше най- непринудено върху една кола и ми махаше развеселено. Заведох го в тоалетната и започнахме да говорим :

– Какво правиш тук?! Кой си ти или по- точно какво си?

– О-о-л аз съм Ксемериус и съм тук, защото ти си първата която ме вижда от Средновековието насам!

– Добре,а сега защо не си вървиш?

– Не аз съм длъжен да остана с теб. Това го пише в кодекса на гаргоилите.

– Оф, добре но не те искам тук когато съм в банята, когато се преобличам и съм в часовете!

– Добре! Ще ми купиш ли котенце?

– Не!

– Не?

– Не!

– Моля те!

– Твърдо не!

– Добре – рече накрая – Ами кученце?

–  Оф! Не!

След няколко дни трябваше с Кристиан да отидем на партито на лейди Магдалена – жена на приятелят на графа. Когато отидохме, партито беше започнало. Всички поканени вече бяха дошли. Нашите домакини ни посрещнаха сърдечно. Скоро се наложи с Кристиан да се разделим. Лордът го поведе наляво, а пък лейди Магдалена ме заведе надясно. Тя ми поднесе пунш – с който да призная прекалих. Започнах да пея песен от мюзикъла „Котките“ нищо и никакви си двеста години преди Андрю Лойд Уебър да го композира.

На сутринта се събудих с голямо главоболие и нямах никаква представа какво съм правила през миналите дни и през този фантастичен момент.

 КРАЙ