Пад-пад, звезди падат. И не ги боли. Нали?… Кап-кап, астероиди капят. Метеорен дъжд вали. Дали?…

Да, аз сам из Космоса вървя. Ходя, бродя и с мисълта си летя. Не спя, а звезди броя… Една, две, три… Ала пак не ми се спи!…

…И тогава Нощта безкрайна ми разказа древната си тайна… Как със Слънцето имала среща и то й дало целувка гореща. После подарило си сърцето. А от любовта им се родило и детето – нашата красива планета Земя. И от тогава Нощта не е сама. Тя Слънцето продължава да обича, ала с него в небето не се засича. Затова отдала грижите си на дъщерята чудата, за да е добра и обичана Земята. Раснала Земята и още растяла, станала хубавица цяла. Но на Нощта все още й тежала със Слънцето вечната раздяла. Земята сълзите в очите й видяла и безграничната любов разбрала. Казала на своята майка тогава, да продължава с гордо вдигната глава напред, защото все някога всичко ще се оправи и ще бъде наред. И още Земята решила и на майка си дарила чудно огледало. То на Нощта дало в него да се оглежда и поглед да свежда, когато Слънцето й намига и с лъчите си до нея стига. Това огледало вълшебно било много потребно, за да се срещат те. Нарекли го Море.

Ала за зла беда, дошъл денят, когато Земята у дома се почувствала сам-сама. И без да иска девойката мила съвсем случайно открила, че Морето притежава сила. Искала да сбъдне своето желание, да не изпитва повече страдание, че няма с кой да си говори и играе. И без излишно да се мае, но и без да предполага и да знае, какво трябва да се случи и какво на края ще се получи, започнала бързо от пръст да вае странни малки същества, които пускала в морската вода. А чудото започнало да става – те на мига оживявали тогава! Тези нови същества расли в морската вода и към сушата направили скок, за да похапнат вкусен плод. Но той бил на клон висок и се наложило да се изправят те, протягайки към него своите ръце и откъсвайки го с усмивка на лице.

После на Земята дошли пришълци и дали на съществата технологии добри  да строят пирамиди, календари да правят, за да могат звездното небе да опознаят. Непознатите гости от далечния Космос били и останали тук много нощи и дни. След това са си тръгнали. И изведнъж над Земята се изсипал метеорен дъжд. Но човеците незнайно как оцелели и на „божествата“ от небето взели да се молят и благодарят, че ги пазят в земния им път. Така минавали години, векове, а хората носили в своето сърце вярата, че ще се върнат тези „богове“ и ще ги вземат в своите домове. По този начин до днес е оцеляла тази непонятна вяра, че ще дойде свят ден, в който всеки праведен ще се възкачи в небесата, за да види чудесата и опита от благата на божествената раса непозната. Човечеството вече е готово да се срещне отново лице в лице, очи в очи, със своите творци. Време е моментът да се хване- човечеството от люлката да стане и да пропътува безкрайната Вселена, по пътеката млечно осветена!

Това разказа ми Нощта потайна – приказката древна и омайна… Как човечеството е създадено от любов и как роден е в Морето животът суров. Разказа ми за себе си, за Слънцето и за Земята, за обичта, за щастието и красотата. Ала и още – за извънземното събитие, подпомогнало човешкото развитие. И как скоро ще излезем от земното прикритие, за да направим най-важното космическо откритие – че във Вселената не сме сами, а и на други планети има скрити земи. Изсъхнали морета и мъртви реки. Дълбоки подземни води. Пясъчни скали и голи планини. А в безкрайните им висини слънце гори, с ярки лъчи. И живот, че е имало си личи, от оставените там следи. Готов ли си да ги откриеш ти?… И знай, приятелю, че не си сам! Ето, ръка ще ти подам!…

Пад-пад, звезди падат. И не ги боли. Дали?… Кап-кап, астероиди капят. Метеорен дъжд вали. Нали?…

Ние с теб из Космоса вървим. Ходим, бродим и със светлинна скорост летим. Не стоим, не седим, а планети броим… Една, две, три… Виж, общата ни дейност победи! Заедно открихме първите следи!!!