Беше късен неделен следобед. Слънцето мързеливо се приготвяше да залезе, а луната вече нетърпеливо се показваше на хоризонта. Вятърът люлееше узрелите житни класове, а поточето в градината тихо ромолеше. Децата се бяха прибрали от многобройните си игри.

Аз бях седнал удобно в скута на дядо си , а той търпеливо и с най- милия глас на света ми четеше ли, четеше. Тогава все още бях малчуган, затова дядо ми бе избрал хубава книжка. Поне така си мислех в оня момент, защото добрият старец се бе усмихнал, а гласът му се лееше напевно. И тогава започнах да затварям очи и да се пренасям неусетно в света на чудесата.

Свестих се легнал на студено и непознато място. Беше тъмно, нямаше достатъчно въздух. Нямах никаква представа къде се намирам. Мястото беше много тясно, досущ като хралупа. Някъде във въздуха се носеше мирис на вкусен пчелен мед. Изведнъж пред мен се разкри малка стаичка – също като приказна рисунка. По стените й , върху дълги бели рафтове, бяха наредени прилежно буркани, пълни с мед. Една плаха светлинка се приближаваше неуверено към мен. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, и много тромава. След това светлинката придоби очертания, оформи се някакъв неясен силует, който накрая се превърна в малко мече. То беше жълтеникаво на цвят, носеше червена тениска , а муцунката му бе изцапана с мед.

Аз го попитах тихо:

– Извинявай, но кой си ти?

– Аз ли? Аз съм Мечо Пух. И знам кой си ти

– Наистина ли?

– Да! Ти си момченцето, на което всяка вечер дядо му чете от нашата история.

– Прав си! Добре, тогава щом ти си тук, къде са приятелите ти?

– Не знам, безследно изчезнаха…Само аз и Кристофър останахме. ЕЛа с мен, ще ви запозная.

Мечо Пух ме поведе към една малка дървена врата. Веднага щом излязохме, забелязах какво е положението. Гората не беше такава, каквато дядо описваше, а напротив – беше променена. Дърветата бяха разноцветни, тревата сивееше. Само къщата на Кристофър не се беше променила.

Когато влязохме вътре, нямаше следа от жива душа в нея. Всичко изглеждаше все едно никой никога не бе влизал тук.

– Кристоф! Кристоф! – викаше жално Мечо Пух.

Претърсихме цялата къща поне три пъти, но не намерихме никого. С Мечо Пух излязохме навън с глави , наведени надолу. Горкото мече просто легна на ливадата и не откъсна очи от небето. То каза разочаровано:

– Няма никога да намеря приятелите си! Ще остана сам самичък сред листовете на тази книжка!

– Но, Мечо Пух, Няма ли някой, който да ни помогне?

– Има, но е много рисковано. Трябва да се срещнем с писателя.

– Прав си! Тогава ще имам възможност да се върна у дома! А ти ще намериш приятелите си.

И така, двамата се хванахме за ръце, легнали на посивялата ливада и уморени заспахме.

Мечо Пух ме събуди. Аз бях задрямал дълбоко. Без да се усетя, един глас започна да ми говори. Това беше човекът , написал книгата:

-Здравейте, мили създания! На какво дължа тази чест?

– Тук съм , за да мога да намеря приятелите си – възкликна Мечо Пух.

– А аз, за да се върна у дома! – добавих нетърпеливо аз.

– Деца, деца, спокойно. ИМам решение и на двата проблема. Ти, творение мое , искаш да се върнеш при приятелите си?

– Да, създателю мой.

– Единственият начин да се завърнеш при приятелите си е просто да оставиш на своето мастилено сърце да ти покаже пътя.

– Благодаря ти, създателю! Благодарение на теб вече никога няма да се чувствам самотен.

– А ти, малко момченце, искаш да се завърнеш при семейството си. Просто е, отвори очи и се събуди от своя сън! Напусни света на въображението си!

Сбогувах се с мойто приятелче мече, но то отвърна, че това не е сбогуване, защото ние пак ще се виждаме в света на моята фантазия.

Щом се събудих, забелязах, че пак съм в свойта детска стая. Дядо работеше на нивата, а баба ми беше приготвила вкусна закуска. Усмихнах се дяволито – къде ли щеше да ме отведе въображението ми днес? Сърцето ми тупкаше припряно. Вълнението ми бе неописуемо. Започваше още един незабравим, вълнуващ ден..