Имало едно време… Не, не, не! Началото не ми звучи добре… Има едно време… Да, да, да! Приказката трябва да започва точно така…

…Има едно време, защото го има и досега. В една малка страна, живее дребничка мишка, на име Тишка. И тъй като е много ученолюбива и никога не спира знания нови да събира, и различни неща да открива, решава тя да разбере сега, какво точно означава СВОБОДА. Дали е предмет чудат? Има ли мирис, вкус и цвят? Къде живее- на село или в големия град? И прави ли те по-богат този непознат, наречен „свобода“?…

Написва бележка до майка си тя, на бърза ръка. Оставя на леглото им листа и се провира ловко със своите крачка из под тежката врата, за да се запознае отблизо със света. Няма никакво търпение да започне необикновеното си приключение. В прекрасно настроение, с отлично поведение, тя е добър представител на своето поколение, защото е прочела не едно произведение. Затова има мнение по всеки въпрос и взема по него отношение, без да е от значение дали той е лесен или прост.

А навън първо вижда дълга желязна змия, която твърде голяма била. И изведнъж проумява, че „змията“ не може да става и да се изправя, а само ляга и бяга, като винаги броди сама и не съзира никога деня, въпреки че се движи не само през нощта. Дали това е свобода?

Да, ама не! Щом няма право на избор и никога не вижда синьото небе. Тишка с любопитство открива, че змията сива и дива не изглежда никак щастлива. Сигурно защото не е жива, а единствено под земята седи, бързо върви, гръмко шуми и никога не спи (сигурен съм, че си виждал тази „змия“ и ти, читателю, нали?). Запитва се мишлето тогава:

– Хей, какво тук в тунела става? И що ли е това същество? Лошо ли е или добро? И ако не е змия, какво е то?

Тишка не знае, че това е метро… Но лека-полека се престрашава и в сумрака на здрача и тъмата, на „змията“ в търбуха се качва. Пътува дълго, без да спира и дори билет тук си намира. После важно слиза, заедно с другите хора и застава на една „скала“ до отвора. Това, според нея, е голяма и стъклена „пещера“, цялата окъпана в дивна светлина. Дали тук има свобода?

Мишчицата трудолюбива на минутата разбира, че е страшно интересна и красива омайната скала, защото забавление дава на големите „същества“. Тя за първи път среща възрастни и деца… А те с усмивка на уста и грейнали лица, излизат от вълшебната пещера, с покупки в ръка- подаръци и храна. Усетила Тишка миризмата на храната, мълниеносно се шмугва между краката на децата и влиза през дупката на скалата. И наум си рече:

– О, за това съм чувала вече! Как се наричаше тази пещера?- и се сеща на мига. -Да, чела съм и го знам! Името й е Сезам. Ах, как вкусничко ще си похапна там, сиренце, кашкавал и деликатесен салам! Само коремът ми да не стане голям, че не ще мога да избягам от нахалния капан, който до дома ми все стои подпрян.

Тя дълго търси сиренето и салама, но не ги намира и си остава гладна. Гледа, зад дървена врата мрак и тъмнина, но и върла тишина, и си мисли, че сигурно се завръща у дома. Пък може там да има свобода?

Дръзко скача в киносалона на удобен стол, заглеждайки се в 3D-филм за принцеса и трол. Мишленцето представа си няма, че е попаднало в МОЛ… Но схвана, че тук ядене няма да получи, подобно на бебе, което още кърма суче. И още осъзнава, че в живота на хората безплатно нищо не се дава- дори и да застоява и негодно да става, пак се продава, а не се подарява! Иначе досега някой все нещичко щеше да й подаде, за да се наяде от цяла душа и сърце. Ето, вече мина пълната витрина на магазина, а и щанда с меса, като после се отправя направо към заведението за бърза храна.

Ясно е, че тя, в света на големите същества не намира ни ядене, ни свобода. „Ей, какво да избера, щом нямам пара? А ако имах, можех да си поръчам поне няколко супи, в големи топли купи. Ала дали свободата може да се закупи?… И дали тя се сервира в чиния, с мека филия хляб или с ароматен лук? Може пък напук, да се е свършила тук и да няма повече свобода. А значи ли, че тези същества тогава живеят във война? И с кого ли изобщо воюват, след като врагове не се виждат и чуват?- това се пита мислено Тишка сам-сама, след като вижда познатото лице на съседа си вол. -Сега той е напълно гол и го въртят на дървен кол, над буйна жар. Може би, съществата ще го хапват, защото се е разболял и е подивял? Или е бил вече много стар? Не, та той само преди три дни, с кавалерски жест и джентълменски чар, ми подари за рождения ден чуден дар. Защо сега така е почервенял, моят добър другар? И как е станал крехка мръвка, след като беше господар? Дали не води война това царство с животинското братство?… А ако в света на хората всичко се купува, колко ли животът на приятеля ми струва? И дали са му платили още когато очите му са били живи? Или може би, те ще му заплатят, чак след като го изядат?… А ако и мен съзрат, и изведнъж човеците решат с моя милост да се нагостят, че може и аз за ядене да ставам, дали и мене ще одерат и после ще ме опекат?… Но защо очите ми така текат, като прогледнали за първи път?“

Ала никой не й отговаря. А Тишка не желае в тежки мисли да се затваря и по този начин да се мори от здрач до зори, след като работата й хич не спори. Защото свобода никъде на открива, дори не намира от нея и диря, даже и най-бегли зачатъци от следи. А стомахът така я боли. Като прободен от хиляди игли.

Тя решава да не бърше вече своите сълзи, стичащи се от блесналите й очи. Сигурно са бликнали от стотиците “слънца”, които тук хвърлят лъчи. Или от пещта в помещението на заведението, която не спира да гори и да бълва искри. Може и да е от изкуственото цвете, помахващо й с бодли. А и от мириса на каишката на току-що преминалото куче дори.

Тишка смята, че тук няма какво повече да научи и е сигурна, че на друго място по ще сполучи. Излиза тичешком на пещерата от отвора, прекосява светкавично двора и влиза незабелязано във входа, на нещо непознато. Ала ясно й става, че то е свято. И без да иска в този час, тя изрича мислите си и на глас:

– Това не е леговище на чудовище, зная! Няма какво друго да правя, освен да разгадая щурото светилище. Или мъчилище? Не, със сигурност не е. Иначе да прекрача прага му разумът ми нямаше да даде, а и дъхът ми веднага щеше да спре. Обаче, аз сега не се чувствам зле, даже си ми е извънредно добре сред иконите, гледащи ме от стената. Да, тази бърлога непозната, ще да е като черква свята. Чудо на чудесата, събрано в едно светилище.

Тишка не подозира, че е влязла в училище… Продължава да оглежда портретите по коридора, който е пълен с малки и тук-там по-големи хора. Стига до масивна врата. Дали зад нея се крие свобода?

Под вратата се промъква сама. Мисли си, какво ли ще се случи и дали храна поне тук ще получи. Както си се чуди, започва и лудо да се труди, за да изкачи едно бюро. И благодарение на здравата си опашка, която навсякъде лесно се захваща, тя рафта първо преминава, а после и шкафа без проблем преодолява и се озовава пред нещо твърде интересно, а и много смешно. Замисля се малката мишка Тишка, че това пред нея не е прозорец, а има „стъкло“. Твърдо е, ала не е дърво. Ясно й е, че то не е животно, но пък има „око“. Слънце не е, а сияе. Тишка се чуди и мае… Качва се тя с лапите си миши на неговите „клавиши“ и открива, че то пише. После то започва да говори и да пее. А мишокът не спира да се диви и да се смее:

– Е, как то думи сее и не спира да пее? Нали живо не е, а живее?… А дали и друго умее?

Сега на него излиза картина, с храната й любима. Любознателната мишка е гладна „за трима“ и се опитва да хапне от „картинката“ незабравима. Радва се, че ще има банкет, макар и само с една порция омлет. Но в този момент, магичният предмет заменя картичката, със снимка на проект за селски плет, после- с пъстър букет, а след това и с фототапет на празничен пакет, който бързичко се сменя с мишия портрет.

Тишка на място се спира, като паметник застива и се прави, че заспива, но издайнически премигва, веднъж и дваж. „Дали това не е мираж? Защо сега ми показва нечий багаж, оставен на приказен плаж, с фар като страж, а и рибен пасаж в бистрата вода, над която се люшка пенеста вълна? Нима това е свобода?… А, сега то стана черно и май му е време да дреме. Не, защо пак ме дава мене? Дали не иска да ме хване, за да ми сложи като на онова куче каишка?“- си мисли удивено Тишка, докато се двоуми дали да се скрива, или вкъщи да тръгва да се прибира. Тя всъщност не разбира, че е заснет сега лика й отпред. Тъй като не е чувала за компютър с интернет…

– Ах, чудесно е това същество! Сигурна съм, че само то, знае какво е свобода, щом може да показва света, да открива лица и да сбъдва всяка мечта, без даже да е изречена на глас при това… Ох, ами сега? Как да го попитам какво е свобода? И дали тя ухае добре, а и с вилица ли се яде или с тортена лопатка? Да, трябва да е десерт, щом казват, че „свободата е сладка“!

Затова решава Тишка, с дълбока и силна въздишка, да не я яде, а да прочете, поставената до това „нещо“ грамадна книжка. Защото от днес става компютърна мишка…

Сигурен съм, че и ти имаш до компютъра си малка мишка. Знай, че тя се казва Тишка!… И до ден днешен тя свободата продължава да търси, чрез иконките на програми бързи, а и твоите пръсти чевръсти. Помогни й да я намери, скрита в дълбоките дебри на книги дебели, както и зад тайните двери на информационни масиви и цифрови панели.

Запомни дете, че Тишка като теб е заклет фантазьор и мечтател, а и на виртуалния ти свят създател. Ала най-важното е, че тя ти е добър приятел!… Тъй като винаги помага и вяра ти дава, че със знания и труд ще успееш, всяко препятствие да преодолееш. Защото знанието и труда са твоите крила, даващи ти свобода!