Виждам бързия ход на водата… Чувам песента на душата… И търся следата на перото, създаващо словата…

Казвам се Давид. И моля, имайте предвид, че не съм много голям. Но реших съвсем сам, с перо, подарено ми от вран, да напиша цял роман. Не, няма грешка и това не е смешка- казвам „вран“, който всъщност е мъжка врана и точно за него държах да е романа. Опитах, ала нещо не сполучих, но поне да пиша по-хубаво се научих. После приех да сътворя само есе в рима, за моя вран и неговата родина. Ала и това, за съжаление, не се получи. Тогава реших просто да разкажа как вранът учи, български език в училището за врани, за гъски, патки, пеликани и за всякакви други птици, изучещи чужди езици, като отлични ученици.

Да, реших да напиша стихотворна приказка една, за тъмния вран, живеещ в светла, черноморска страна. Тя България се нарича и вранът много я обича. Това той сам ми го каза, а после и неговото училище ми показа. То представляваше една поляна сам-сама, разположена в центъра на резервата Сребърна. Там приятелят ми вран, весел, игрив и припрян, беше вече заменил птичия си вик, със звучни думи на български език. Помолих го повече да ми разкаже, за постижението си. И даже, записах неговите слова. А сега ще ви ги представя и без моя коментар ще ги оставя.

Преди от гнездото си да отлети, той приятелски ми сподели: „Вече българските букви зная, мога да пиша и чета. Така света ще опозная, докато раста. Буквите ви са чуден дар, с тях приказките оживяват. На книгите са пръв другар, а познание на мене дават. Обичам книгите ви и ги чета! Обичам буквите ви и с тях летя! Те винаги с мен ще вървят, на живота ми по дългия път.“ И без да чака покана, нашепна ми тихичко врана, че като мен, на 6 юни е роден. Също каза, че обича тишината. Обича синевата на небесата. Обича папратта в блатата. Обича лилиите във водата. Обича върбите край реката. Но най-много обича свободата.

Явно, сиво-черният вран от съдбата бе призван, да ми отвори очите, за да прогледна сред мъглите. Огледах се в речното огледало и съзрях врани, ято цяло, които така ми приличаха на моите приятели, на свободата новите създатели. Тях не можеш да затвориш вкъщи в клетка, нито да ги сложиш в зоопарка зад решетка… И още видях в огледалото моите мечти, нарисувани от слънчевите лъчи. В този миг го разбрах. Изведнъж осъзнах, че водното огледало ми е дало образът на вран засмян!… Беше ме срам, че по-рано не съм открил, че този вран мил, с чорлав, но  приветлив вид, съм бил всъщност аз, Давид.

Но ако има размяна, ако огледалото показва някаква промяна и всъщност не съществува врана, то защо тогава перото му остана в моята ръка? Нали не бе истина всичко това? Вече зная, че накрая перото остана при мен, за да ми напомня всеки ден, че „най-същественото е невидимо за очите“, защото и в нощите и в дните, то, перото, е в нас самите! Наистина вярвам, че перото предоставя чудеса, на всички деца. Но не, не мога перото си в вас да деля, само тайната му мога да споделя. А и не ви трябва перото мое, защото всеки си има перо свое и с това вечно перо пише българското слово. Трябва да се знае, че това перо не се продава. На заем също не се дава, но и не се подарява. То е в сърцето на детето. Само с него мечтите се осъществяват. Но и с него те се отбраняват и вечно любовта защитават. И когато падат, с неговата помощ стават и се изправят, или плуват, без да се давят. Тъй като никога мечтите ни не се предават. Дори и в беда да попадат, те с искрена обич я преодоляват. И в ума ни завинаги остават!

Всичко това разбрах в ден пролетно зелен, а и приказно син, който за мен си остава незабравим. Случи се преди три години, на зеленото училище в Бургас. Там имахме на открито учебен час. И видяхме ято врани, като излезли от учебници и от романи. Но освен с приказливи врани, запознахме се и с гларуси, лебеди и красиви пеликани. Интересно, как те всички умеят, заедно да живеят? Хапват една и съща храна, пият обща вода и са от една дружна рода- от семейство „Птици“. Ясно е, че са големи умници!… И ние, хората, от тях можем да се поучим и да бъдем единни да се научим. Защото тези различни птици не се правят на мъченици, а живеят заедно в хармония и любов. Дали човекът за подобен опит е готов?

За мен отговорът е „Да“. И с последните си слова една моя молба ще споделя… Мисля, че на всички стана ясно, че е извънредно опасно, да се затвори вранът на място тясно. Затова е нужен нов знак за забрана, без право на отмяна, че се наказва строго хващането на врана. Тук е мястото и за моята молба голяма: Възрастни, не чупете перото на врана! То е нужно на детето за да живее и в небесно сините си мечти да се рее. Моля ви, не го затваряйте в клетка, не му търсете сметка, а го оставете на неговата поляна, с цветя застлана. Много моля, открийте и обичайте и в себе си врана!…

Още виждам бързия ход на водата… Все така чувам песента на душата… И продължавам да търся следата, в словата на приказката ми перната. Защото любовта няма вчерашна или днешна дата. Тя е вечна и не спира да пърха в сърцата. Живата обич ни пише съдбата, с перо от рошав вран… Дали текстът й от големите хора също е разбран?