Когато беше малък Сашо често сънуваше, че лети. Протягаше ръце и се понасяше из космоса. Той разказваше тези сънища на майка си, но тя не ги приемаше насериозно. Веднъж обаче, Сашо се срещна с известен писател. Срещата беше в София. Този писател беше написал книга за някаква съвременна технология. Човекът в неговата книга стана безсмъртен. Той не можеше да се разболее, защото специални мини роботчета в тялото му, се грижеха за всяка клетка. Дори да си счупи нокът или зъб, тези роботчета веднага поправяха всичко. Те също можеха да направят героя по-млад и по-силен. Можеха да променят цвета на косата му или на очите.

Сашо толкова се впечатли, че отиде да си вземе автограф от писателя. Каза му, че иска да стане космонавт и да покори цялата Вселена, но предпочита да не използва скафандър и ракета, а да лети така, без никаква екипировка и оборудване.

– А, ти искаш да си като моя герой… Нано-човек! – възкликна писателят и Сашо разбра какво е името на вълшебната технология.

– Да, искам да съм нано-човек – каза той.

Писателят подписа дебелата книга, а после се ръкува за довиждане. Нещо убоде ръктата на Сашо при ръкостискането. Той се стресна, но писателят му намигна.

– Късмет, нано-момче! – каза той за сбогом.

Когато се прибра в Казанлък, където живееше, Сашо почти беше забравил вълнението от срещата с извесния писател. Помнеше обаче нано-хората. Малко се боеше, че книгата която мама му купи не е за четвъртокласник. Беше много дебела и тежка. Нямаше нито една илюстрация, а той имаше толкова много домашни за писане.

– Ако не успея да я прочета, много ще се изложа – помисли си Сашо. Отиде в кухнята да си направи сандвич, за да може да чете, докато яде. Без да иска се поряза с ножа.

–  Аух! – той лапна пръста си. После си спомни как се лекуват нано-хората.

– Ако бях нано-човек! – говореше си той и гледаше кръвта потекла от показалеца си. Мисленно си представяше какви команди ще даде на малките роботчета в себе си, когато раната изведнъж започна да се затваря. Хоп и кожата стана гладка като преди порязването.

– Уау! – възкликна Сашо. – Аз успях! Как е възможно? Убождането! Да, той ме нарече нано-момче!

Сашо беше много изненадан и много щастлив. Сети се, че сега ще може да изпълни мечтата си, да отиде в космоса. Нали и героя от книгата можеше да отиде навсякъде.

– Трябва само да изчакам вечерта, за да не се чудят къде съм изчезнал. Когато всички си легнат аз ще изляза навън и ще полетя – каза си Сашо.

Така и направи. Изчака всички в къщата да заспят, като до тогава четеше от книгата и изпробваше уменията си. Всичко беше истина. Той беше станал нано-момче.

Когато къщата утихна той излезе на терасата. В небето вече грееха звезди. Луната беше голяма и кръгла.

– Идвам! – каза тихо той. Протегна ръце нагоре и мислено зададе команди на роботчетата в себе си. Издигна се и полетя. Нагоре, нагоре към тъмнината. Към необятната Вселена.

Малките роботчета в него получаваха команди от мозъка му. Сашо летеше сред звездите и знаеше, че ще може да диша, ще може да се движи накъдето поиска, а не само в кръг, като жената от филма „Гравитация”. Все пак тя беше обикновен космонавт, а той е нано-човек.

– Мога да полетя със скоростта на светлината, като кораба на Хан Соло – каза си той и полетя. Звездите се втурнаха покрай него. Сашо спря съвсем близо до Сатурн, защото искаше да види отблизо пръстена на планетата. Всъщност това бяха парченца лед и космически прах, точно както беше чел в своята космическа енциклопедия. После Сашо отиде на Марс. Планетата се оказа оранжево-кафява, а не червена. Освен това на нея нямаше нито едно малко, зелено човече, но той се зарадва, че може да се поразходи по повърхността й.

– Всъщност Марс прилича малко на Луната, точно както я видях през телескопа си – каза си Сашо, но той се радваше за друго. Разбираше, че когато хората станат нано-човеци, ще могата да живеят навсякъде из космоса. Ще могат да пътуват където си поискат, във всяка галактика. Да покорят Вселената!

– Няма да са нужни нито скъпи кораби, нито кислород. Нано-човекът може да се приспособи към всичко. – каза си Сашо.

Щастлив и доволен той се отправи към Земята. Прибра се чак на сутринта. Нареди на роботчетата в себе си да премахнат умората му, за да не му се налага да спи. Вече знаеше какво ще прави всяка нощ, когато хората си легнат.

– Но и те ще спят само докато станат нано-хора, нали? – Сашо питаше своето отражение в огледалото. После се усмихна и си намигна.