А,здравейте! Казвам се Тони и нещо много странно ми се случи вчера. Както си…,а.. не, прощавайте! Ако искам да разберете нещо, ще трябва да започна от началото на историята. Ама от самото начало.

В понеделник си вървях по пътечката към бабината къща. Беше лятна ваканция и всичко беше красиво и пъстро. За щастие към следобед имаше лек ветрец,тъй че не ми беше толкова топло. “Защо отиваш при баба ти” – ще попиташ. Е, ще ти споделя една тайна, но само ако обещаваш да не казваш на никого. Аз и баба сме търсачи на вълшебства! Уникално вълнуващо е, нали? Разбрах, че е търсач един ден, когато й помагах да почисти килера, на който пишеше: “Беки Лу пак откри вълшебство”, а между другото, баба ми се казва Беки Лу. Според мен тя нарочно ме покани да й помогна с чистенето с надеждата, че ще забележа вестника.

Естествено, аз веднага започнах да я обсипвам с въпроси за вълшебствата, които е намерила. И тя ми разказва всеки ден за своите приключения. Първата ми мисъл веднага, след като се събудя, беше: кой път е по-кратък до къщата на баба, за да има повече време за разказване на истории и каква невероятна случка ще ми разкаже днес. А те с всеки път ставаха все по-интересни и по-интерени.

Един ден, както вървях по пътеката за поредната история, видях баба в килера да бърка нещо и да вади кутии. Бях много учудена. Попитах я, но тя нищо не отговори. Просто си продължи да вади кашони. След като извади всичко, което й беше нужно, ми каза тихо: “Искаш ли да станеш търсач на вълшебства?”. Бях толкова изненадана и щастлива. Веднага, щом се съвзех, не спрях да скачам, викам и благодаря на баба. Бях лудо щастлива!

След тази новина тя предложи да тръгнем на другия ден на експедиция и ми даде лист с всичко необходимо. И също трябваше да питам мама, преди да ходя където и да било. Според баба магии и вълшебства съществуват и те са навсякъде около нас. Просто хората не са достатъчно смели да ги търят.

И сега се връщаме в началото на историята. Все още е понеделник и аз все още вървя към къщата на баба Лу. За някои това приключение ще бъде страшно, но не и за мен. Ще бъде вълнуващо! И да, мама позволи, но само при едно условие.Цитирам: “Слушай баба си или много ще загазиш, госпожичке! И без онези номера като миналия път, да счупиш гардениите и да подлудиш котката на съседа! Какъв срам!” В прочем господин Мър, котката, беше достатъчно луд и без този инцидентен случай. Госпожа и господин Джонсън досатъчно го бяха подлудили с тяхното непрестанно викане и къпане на домашния им любимец по три пъти на ден заради бълхи и факта, че господин Мър често се въргаляше в калта. Та колкото до гардениите, той направо ги смачка, докато тичаше нагоре-надолу, тъй че аз съм оправдана за този инцидент.

Но да не се отклоняваме от темата. Стигнах до дома на баба и какво да видя! Екипирана, готова, Беки Лу носеше голяма чанта с необходими неща. Тя не ми каза какво има вътре, затова не питах – да не й досаждам. За мое най-голямо учудване ние не тръгнахме по главната пътека, а през гората по една много леко утъпкана пътека. Имах чувството,че баба знае точно накъде отива и вървеше толкова уверено, че се успокоих и се наслаждавах на природата около мен, докато я следвам. Всичко беше красиво и зелено. Птиците пееха, цветята и клоните на дърветатаа се полюшваха като в танц от лекия летен ветрец, който все едно те гали с нежно перце и всичко това на фона на синьото и слънчево небе. Толкова опияняващо бе, че неусетно се свечери. Не знам колко дълго време сме вървели, но природата се промени много бързо с появяването на нощта. Пеперудите и насекомите сякаш се скриха и вятърът спря. Всичко беше огряно от лунната светлина, но не беше бяла,а лилава! Като че ли ми се привидяха чудати риби в тревата. Клепачите ми натежаха. Баба ми каза нещо, но нищо не успях да чуя. А фантазията ми не спираше да си играе.

Видях една жена на няколко крачки от мен някъде встрани от пътя. Тя беше малко по-висока от мен с бяла като платно кожа и изваяни черти. Големите и сини очи се бяха втренчили в мен, но въпреки това беше много хубава и млада. Носеше нещо като наметало и прекалено голяма червена рокля с дантела.Тревата под краката й побеляваше, а въздухът около нея ухаеше на рози. Не издържах повече и заспах.

Мирис на трева и билки. Ах, как ми липсваше милата ми къщичка на село! През клепачите ми преминаваха лъчите на утринното слънце. Въпреки хубавото събуждане ме беше страх да си отворя очите. Ами ако баба не ме е видяла, че заспах и е продължила пътя си без мен? Ами ако онази загадъчна жена беше нещо повече от плод на въображението ми е ме е отвлякла?

Знам, че нито едно от двете не са хубави неща,но все пак една част от мен се надяваше да се случи някъкво такова приключение. Но в крайна сметка не можех да седя вечно така и да мечтая. Отворих очи. Лежах под едно доста голямо дърво. Огледах се и видях Баба да седи до мен и да пише нещо. Запитах я:

– Бабо Лу, какво стана снощи? Привидяха ми се ,разни чудати неща, а след това съм заспала. Какво ми каза снощи, че не чух? Мале, сигурно е било много късно, а ти много добре знаеш мама колко е стриктна с вечерния час!

А тя мило ми отговори:

– Тони, въобще не беше късно, но не и очаквах да издържиш повече. Снощи те предупредих, че ще минем през територията на самодива, която ще опита да те убие с погледа си. Спокойно, бях го предвидила и затова бях сложила репей в раницата ти. Влиянието беше прекалено силно и затова си заспала, но ако тя не беше толкова опитна, нищо нямаше да се случи.Не ти се е привиждало.

Но какво трябва да значи това? Такива същества има само във фолклорните приказки и митове. Или пък не. То това значи ли че и феите, русалките и троловете съществуват? Трябва да разкажа на всички в класа ми! О, прощавайте! Съвсем забравих, че е тайна. Трябва да съм по-внимателна със споделянето на информация. Колко много неща искам да видя. И вие искате, нали? Но баба твърдо заяви, че като първа експедиция ми стига. Колко я молех, но щом е решила нещо, е непоколебима. И това е едно от нещата,които обичам в нея. Нейната нежна строгост.

Тръгнахме обратно към къщи. Пътят ми се видя по-кратък, отколкото на отиване. От самодивата нямаше и следа. Щом пристигнахме на познатата пътечка, изпратих баба с хиляди благодарности и целувки. Сега мама щеше да бъде доволна, защото всичко мина благополучно.

Както се радвах на тази мисъл минах покрай къщата на съседите Джонсън и съдбата ми изигра лоша шега. Малкият господин Мър тъкмо беше излязъл от една хубава баня и ме зърна. И двамата застинахме на място все едно че се дебнем. За секунди той профуча по алеята и ми скочи върху главата.

А как дере това коте! Можете да се досетите какво стана след това. Не само че получих някои сериозни одирания и следи от ухапване, а и бях най–безсрамно обвинена в системно тормозена на „горкото” същество, което е напълно оправдано за действията си. В какъв нечестен свят живеем! Оттогава насам много пъти пътувах с баба на различни места и се нагледах на вълшебства. Няма да ви разкажа повечие приключения защото сега е време да преживеете своя.