Още помня деня, когато доведената ми сестра Лили влезе в стаята ми и каза:

– Днес мама ще закъснее, така че аз ще ти разкажа приказка.

Седях в леглото си отдавна, понеже обичах да си представям прочетеното през деня в книгите, и чаках Лили да започне, макар да знаех, че никой не може да замени приказките на мама.

– Чувал ли си за Маркракс? – пита ме тя леко заплашително.

– Не.

– Това е господарят на всичко зло!

– А как изглежда?

– Той е в човешка форма. Има армия от страшни войници, които също изглеждат като хора. Повечето се държат особено и за разлика от преди, винаги са сами, никога няма да ги видиш да говорят с някого и това е поради простата причина, че не могат, тъй като те не са съвсем хора, те са чудовища във формата на хора. Въпреки това, те не харесват хората, затова ако някога срещнеш някои от тях, имаш два избора – или бягаш колкото можеш по-бързо, но с това ще се спасиш само ако си професионален спринтьор. Другият начин е да не мърдаш и да не издаваш никакви звуци, защото не забравяй, че те служат на злото. Ако те забележат, край с теб, изчезваш завинаги!

– А защо мразят хората? – заинтересувано попитах аз.

– Те мразят всичко и всички. Е това беше за днес. Лека нощ!

Знаех, че не беше истина, но то продължаваше да съществува в моето въображение и на следващия ден всичко се промени. Имахме нов учител по математика – млад и мил човек на име Тим Слоувър. Но разбира се, не това беше странното. Необичайна беше новият заместник-директор г-жа Томсън. Сигурно се питате защо  трябва да прекарваш толкова време с неща, които мразиш. Така си помислих и аз. Но тя никога не говореше. Как са я наели, и аз не знам. Реших да почакам до вечерта и да разпитам малко повече.

Денят ми мина сравнително бързо. Вечерта аз попитах мама:

– Може ли днес пак Лили да ми разкаже приказка?

– Не знам. Питай нея.

Тръгнах нагоре по стълбите, колкото можех по-бързо, влязох в стаята на сестра си и веднага я попитах:

– Може ли днес пак да ми разkажеш приказка?

– Добре, хареса ли ти миналата? – заинтересува се тя.

– Да, може ли и тази да е за Маркракс и войните му?

– Добре, чакай ме в стаята ти.

Изтичах развълнувана в стаята си, приготвих се и след малко тя влезе.

– По какво друго могат да се разпознаят воините освен по това, че не говорят? – опитвах се аз да разбера повече подробности, за да довърша образите, нарисувани вече от въображението ми.

– Довери се на инстинкта си! – вдигна безразлично рамене Лили, сякаш видяла тези незавършени рисунки.

– А къде живее Маркракс? – многозначително повдигнах вежди аз.

– Никой не знае точното място, казват че е някъде край Южните планини – някак много равно, почти безцветно прозвучаха думите на сестра ми.

Въздъхнах облекчено, но усещах как клепачите ми натежават и пред очите ми се сменяха познатите, но някак си размазани картини от пътя към Южните планини.

–  Естествено, както има зли, така има и добри същества! – продължаваше все така напевно да говори Лили. – Но тук е само едно, то обаче променя формата си, може да бъде всичко каквото си поиска. Казват му Уомикълс. Той не е по-силен от Маркракс, но е много по-умен от него. Също и от войните на злото. Става късно, заспивай вече.

И без това май наистина бях задрямала. Придърпах пухената завивка над главата си и се замислих. Най-много за това, че трябва да намеря Уомикълс и че вече знам, че воините не са много умни.

В училище имахме първи час при господин Слоувър. Питах го нещо за

г-жа Томсън, без значение какво, но веднага след това той погледна през прозореца, а аз си помислих: „Дали е разбрал, че знам за Маркракс”, но след това веднага се сетих: „Няма как да го е разбрал, ако не знае за него”

– Ела в кабинета ми голямото междучасие! – заповяда ми той, преди да излезе от стаята.

В голямото междучасие отидох в кабинета на господин Слоувър и веднага щом влязох, той затвори вратата.

– По-добре седни! – посочи той креслото отсреща и продължи: –Трябва да ти кажа нещо.

– Какво има, господине? – плахо попитах на свой ред, като приседнах в единия край на огромното меко кресло.

– Трябва да знаеш, че на този свят има добри и зли хора. Повиках те защото мисля, че мога да ти се доверя. Има едно същество – Маркракс и……

– Знам го! – прекъснах го аз. – Сестра ми Лили ми разказа за него.

– Това е невъзможно! Само Маркракс, войните му и Уомикълс знаят за това. Освен ако… ако….

– Какво има, господин Слоувър? – опитвах се аз да разбера какво точно искаше да ми каже, защото всичко започваше да става по-невероятно и от моите фантазии.

– Сестра ти е един от последните Уомикълси! – предпазливо изрече той. – Но това означава, че и ти също си Уомикълс и…

– Не, не тя ми е доведена сестра, но като се замисля, вие откъде знаете за тях? А и как така един от последните? Тя каза, че има само един!

Неусетно се бях изправила и пристъпих към г-н Слоувър, който продължи:

– Ами… не е само един, аз също съм Уомикълс. А г-жа Томсън, колкото и страшна да изглежда, е същата като мен и като сестра ти, просто стана друго същество, когато загуби семейството си от Маркракс. Тогава тя реши, че като се откаже от това да ни помага в борбата с Войните на злото, всичко ще се нареди. Тя беше най-силният Уомикълс, който някога е съществувал. Беше силна почти колкото Маркракс.

Той се въодушеви, дори ръкомахаше, но като усети как втренчено го гледам, махна с ръка и с въздишка промълви:

– Утре ела със сестра си на улицата зад училището. Много е важно!

Не отделях погледа си от пребледнялото му лице, по което се бяха появили няколко червени петна, вероятно от прекомерното вълнение, затова потвърдих:

– Добре, няма да ви предам, обещавам!

В този момент би звънецът. Хукнах към класната стая.

Вечерта у дома ми изглеждаше странна, защото мама пак я нямаше, а това не се бе случвало толкова често, колкото през последните дни. Лили стоеше с дистанционното в ръка и механично сменяше каналите на телевизора, без да отмества погледа си от стенния часовник.

– Може ли утре да ме вземеш ти от училище? Учителят ми иска да говори с теб – казах аз и гласът ми сякаш извади сестра ми от някакъв дълбок кладенец

– Добре, но не се бави много – сепна се Лили и после добави: – Днес аз ли да ти разказвам приказка?

– Днес ще заспя без приказка, но имам въпрос. Ти Уомикълс ли си?

– Ще ти кажа утре, хайде лягай си! – отряза ме тя.

Провлачих крака уморено нагоре по стълбите към стаята си и още от прага се метнах по корем на леглото. Гледах да заспя по-бързо, за да дойде утрешния ден. Сутринта закъснявах за училище и не можах да получа отговор на въпроса си. Лили беше излязла преди мене. Трябваше да побързам, ако не исках да стигна навреме за първия час.

Когато пристигнах в училище, още в коридора срещнах господина по математика, който веднага ме попита кога ще се види със сестра ми. Неговото нетърпение не ме впечатли особено, затова свих рамене, но после размислих и бързо отговорих, че Лили трябва да ме вземе от училище.

Седнах и се приготвих за часа. Цял ден не можах да се съсредоточа, мислех само за Уомикълсите. Е, накрая чаканият момент настъпи: Лили дойде да ме вземе, дръпнах я малко по-встрани и повторих въпроса си:

– Ти Уомикълс ли си?

– Да – потвърди сестра ми без капка притеснение.

– Знаех си, а сега ме последвай! – призовах я аз, докато слагах раницата на гърба си.

Заведох я на малката уличка зад училище. Господин Слоувър беше там също и някакви хора – вероятно други Уомикълси, които ми изглеждаха много познати, но никога не бях виждала.

– Ти сигурно си Лили? – предположи господинът и подаде ръка на сестра ми.

– Да, а всъщност защо сме тук?

– Разбрах, че ти също си Уомикълс.

– Да, точно така! –потвърди тя и погледна към мен. – А тя защо е тук?

– И тя ще ни трябва.

– Но за какво? – попита един от непознатите ми Уомилкси.

– С помощта на всички ви ще победим Маркракс. Знам, че звучи трудно и даже невъзможно, но за всички тези години измислих брилянтен план, в който ще използваме качествата на всички. Казват, че преди войните на злото са били Уомилкси, така че ако Маркракс изчезне, те ще се върнат към предишната си форма. Сега слушайте плана! Лили и сестра й ще се промъкнат и ще унищожат Маркракс, а ние през това време ще удържаме войните на злото, но няма да ги нараняваме. Това ще стане утре точно по обяд, когато Маркракс е най-слаб.

Речено- сторено. Бяхме истински екип. И накрая всички войни на злото станаха Уомилкси, както и аз, въпреки че нямах никакви физически сили, бях провъзгласена за почетен Уомикълс.

И всичко това се случи само в един обикновен ден на една още по-обикновена мечтателка, каквато бях тогава.