Живял някога (незнайно кога и къде) под синьото небе един голям, страшен Торбалан. Но моля, не се лъжете от името и външността, тъй като моят герой е с пухена душа. Страдал много този Торбалан, че така от хората е назван. Чудел се, не е ли по-важно за какви геройства си призван? И защо ли човеците гледат единствено външния вид, а не таланта, който зад него е скрит?… Тежало му много, че възрастните с него плашели своите деца. Та затова малчуганите, когато го срещали, били с уплашени лица, подкосени от ужас крака и биещи лудо от страх сърца. Поради тази причина, по време на най-лютата зима, решил Торбалан завинаги да остане сам. И да не се показва повече пред света. Не искал да продължава да бъде плашило за малки деца.

Всъщност, той не бил бандит или хулиган. Просто се родил великан, който от хората останал неразбран. Имал силно тяло, като от титан. Но и висяща гуша, като човка на пеликан, за която казвали земните човеци, че е станала от изядени деца, а не- гевреци. А и защото те, само „по дрехите посрещат“ от векове, име грозно и лошо му дали, като по този начин с него са се подиграли. Заради това, че винаги носил торба, чудният гигант, със скрит вътре по някой буркан, започнали да му викат Торбалан. Ала никой от човеците не си направил труда да надзърне поне за миг в старата торба, за да открие, че в нея няма откраднати непослушни дечица. Иначе, уж добрите хорица, щели да съзрат там, че се крие не един пълен буркан, а много такива, в които Торбалан сънища събира.

Да, той вечно търси и ловко намира, в тъмните нощи ги открива, и не спира от столетия сънища да колекционира. В 3-литрови буркани ги побира и после в своята торба, 50-нюансово сива, бързо ги прибира и от зли очи ги скрива. Харесва му щурото хоби, защото сънищата носят приключения нови. Без на света да се показва и децата с лика си да наказва, без да търси и капчица слава, той все пак в самота и забрава не остава. Защото хобито му го радва и силно се надява, че то носи и на други наслада, тъй като на хората тихо помага, с необикновения си талант, нежният и срамежлив гигант. Как ли, сега ще ви покажа, като за паметната случка ви разкажа…

…Веднъж открил Торбалан, че му липсва теменужено синия буркан.

– Леле, няма го в торбата! Не е паднал на земята, а и в моите ръце го няма. Боже, каква драма!- продумал на глас великана, с уплашено лице. – Но къде е тогава, къде? Съвсем не знам. Не, не съм забраван. И няма начин аз сам, на някой друг да го дам. Добре де, без паника, така е най-добре. Но къде ли е все пак, къде?…

Помислил, че са го взели назаем негови съседи, също митични същества, от непозната за хората тайна земя, в която се разпростира прозрачната планина, а в нея се намира и родната му пещера. Но като прекопал пръстта във вълшебната гора, а след това преровил омайните поля до леса и после пообиколил дъното на магичната река сам, ала не намерил и там издирвания буркан, се сетил, че сигурно са го отмъкнали от торбата неговите по-големи братя. Те са страшно нахални и извънредно потайни, та 100% братята му великани са го преместили нарочно на рафта с туршиени буркани. Точно там са го скрили, той лесно да не го види, защото бурканите са хиляди. Торбалан, разтревожен тогава, започнал бързо да размишлява, какво ли сега със съня става!?

Разбрал, че братята му, шегаджии лоши, са откраднали буркана още снощи. Майтапчиите, през смях и кикот пак, оставили по пода следи от дълги лиги, пръскащи невидими искри. А и много си личи безспорния факт, че с обувките си, от сребърен лак, са внесли дребен прах, с който се къпел всеки великан, за да е здрав (приготвял се от счукан грах и патладжан лилав). Торбалан, като умен юнак и истински детектив, в сумрака див, разпознал медния капак. И по-късно чак, сред избения прах, открил тъмносиния буркан, завит в парцал съдран, и дълбоко заровен, но както и предполагал- бил отворен. Намереното определено е знак, че сънят просто няма как да не е изпуснат, щом буркана няма капачка. Ето, поредната неуместна закачка, от играчка става плачка, защото без да искат братята му са пуснали навън, рошавия и безмълвен сън.

А кроткият сън от уплах в кошмар се превърнал и точно тогава будното дете зърнал… Честно казано, това дете било 13-годишно момче, с усмихнат вид, кръстено на библейския цар Давид. Имайте предвид, че хлапакът, дори и по-голям, никога не бил срещал Торбалан, а за него само бил чувал. И също така, въпреки че много лудувал, досега кошмар не бил сънувал. Той най-много обичал книги да чете и да пише стихове, за бурното Черно море. Ала тази вечер щурият тийнейджър нямал и най-бегла представа, какво има да се случва и какво ще става. Че кошмар в тъмата се задава, с намерение да го напада, като битката нелека се очертава и краят й загадка си остава… Та си римувал спокойно Давид на глас, древна легенда в този късен час:

– Господарят на морето Посейдон имал подводен трон, в големия си морски дворец. В ръка държал тризъбец (подобен на голяма вилица). А по вълните препускал с колесница, водена от диви коне. И управлявал всички ветрове, с едно замахване на своите ръце. Посейдон имал стар приятел, който бил мъдър гадател. Казвал се Нерей и с красивите си петдесет дъщери живей, там където слънцето не грей- в най-дълбоките води. А неговите дъщери помагали на моряците, живи да достигнат пясъците на брега, заливан от морската вълна. Но най-голямата дъщеря помолила стария си баща, великия Нерей, да й разреши с Посейдон да заживей. Казвала се Амфитрита. Тя баща си отишла да пита и той и разрешил. Посейдон много радостен бил. После син им се родил, в дълбок и бистър вир, но заживял в морския дом на Посейдон. Кръстили го Тритон. От баща си той получил тръба от раковини, за да може от дълбините сини да свири, създавайки бури и стихии. Но хората не признавали Тритон. Ядосал се страшно Посейдон, че човеците кръстили с името на сина му дребна риба, която трудно в морето се намира. И решил той, този славен митичен герой, да не помага повече на Земята и се преместил да живее в небесата. Знаел, че всеки човек там ще го търси… Но всяко нещо с времето си!…

И момчето, както книжка си четяло, за морски приключения мечтало и полет на римата си дало, така и неусетно си заспало. Но започнало кошмар да сънува и трескаво да бълнува:

– Помниш ли, Вода, как от нашата чешма глътка от теб отпих и лицето си измих? Ти тогава нежно ме погали и с искрите на живота ме запали!

Но Водата мълчеше и в съня на Давид не течеше.

– Помниш ли, Вода, как нагазих сутринта в морската ти шир и как плувах там безспир? А ти майчински ме прегърна и успях очите ти сини да зърна!

А Водата пак мълчеше и с вълни в кошмара не шумеше.

– Помниш ли, Вода, как до късно през нощта все след тебе тичах и вълните ти обичах? Ти прощално ме целуна с морска пяна и каза, че ще си ми вярна, а само бегъл спомен от теб ми остана!… Днес няма питейна вода в никоя чешма по света. Няма я и на брега морската вълна, с нейната солена вода. Няма реки, язовири, блата, нито в градове, нито в села. Дори го няма и Океана- след него огромна дупка остана… Това се случи и така се получи, защото дойдоха горещите дни. Просто климатът на Земята се промени!…

…А докато Давид спи и сънува, а историята истинска му се струва, нашият Торбалан получил на електронната си поща СПАМ. Мислил да не го отваря, но се престрашил и в тоз час открил, как момчето в съня си тъжно разговаря. „Повече не трябва да се бавя!“- помислил си той. -Трябва да си взема обратно съня мой.“ И когато картината на компютъра си докрай видял, по този начин разбрал къде кошмара да дири. От бързане не му останали сили. Целият в пот облян и потънал в срам, решил на мига да промени кошмарния сън, като помогне на Водата да излезе отвън. И моментално отворил друг буркан, с надпис „Хепиенд роман“. Тогава  Торбалан новия сън пусна и забърка смес „вкусна“ от сън хубав и лош. И щял да стои буден цялата нощ, за да успее да разучи какво накрая ще се получи и дали свежият сън ще сполучи, като на обноски кошмара научи.

А ето какво в съня на детето се случи… Водата леко пътя си проучи и от малка пукнатина из под пръстта се промуши. Тя вече чуваше разказа на бълнуващото момче. Дожаля й от все сърце и си спомни за Земята… Как отглеждаше цветята. Как поливаше гората. Как милваше тревата. Как гушкаше листата. Как ромолеше из полята. Как миеше на хората лицата. Но най-много на Водата й липсваха усмивките на децата…

И тогава в небесата малко облаче изплува и започна да танцува. Но беше само и се разплака. То дочу отнякъде в мрака глас, казващ:

– Стига плака! Знай, от твоите сълзи още утре ще се роди нов облак, с който да играеш и с който света ще опознаеш.

Облачето главата си бързо навежда, надолу стремглаво поглежда, усмихва се и вече с надежда искрено благодари на Водата, която все така под земята чакаше си свободата. И в този час то чу нов глас, идващ не от Земята, не от Водата, а близо до него- от небесата. Посейдон небесната вис с тризъбеца разсече и гордо рече:

– Време е да се завърнем в морския си дом, синко Тритон!- силно викна и в небето от нищото изникна.

И добави, със загрижено лице, размахвайки тризъбеца в ръце:

– Преди още казах, че всяко нещо с времето си… Дошло е време днес пожар да се гаси!- усмихна се и развя буйни коси, от които се показа синчето, с грейнали от щастие очи. И закима доволно в знак, че се съгласи.

Облачето като в люлка го приюти, а после зарони сълзи от радост, че няма да е самотно в своята младост. И започна по-силно да плаче малкото небесно юначе. А Водата се просълзи, че още днес земята ще напои и от утре ще се прероди в нови морета и реки. Тогава бурно ще зашуми, с големи вълни, в нови океани и ще види дечицата засмяни. В съня Водата погледна момчето… Да, тя си спомни детето, което на Земята я върна и с любов му отвърна:

– И аз помня тези морски дни, когато с теб бяхме сами и лудувахме безкрайно, на онова място омайно- на приказно красивия плаж. Помня, как те пазех като страж от раците и рибния пасаж.  Дори помня как те пръсках с морска пяна. Помня и твоята усмивка сияйна… Помня тези времена!…

Будилникът иззвъня и ми прекъсна съня… Ала събудих се щастлив, защото открих, че Водата я има навън и че това е било един странен сън… Но бях щастлив и защото открих, че Торбалан не ще ме остави никога сам. И дори когато сънувам кошмар, той ще дойде в него с чуден дар. Ще отвори своя буркан, с надпис „Хепиенд роман“, тъй като за това е призван, макар и от хората да остава неразбран и непризнат, този титан чудат. И ще продължава да бди, над съновидения и мечти, добрият Торбалан, защото ми е приятел голям. Затова аз искам подарък да му дам… От тази нощ обещавам винаги да сънувам в рима, за да може той да има, нови и красиви сънища в буркани, за дечицата засмяни. И за да сложи в буркан огромен, моя сън от римата воден, за да му остане и от мене спомен. Защото знам, че „приятел в нужда се познава“ и без помощ да му се иска- той винаги я дава. И не чака някой да му се отблагодарява, тъй като когато помага той не го прави за признание и слава. А от добра душа… Затова моля, не преценявайте Торбалан по външността, а по необичайно благородните дела! И когато той дойде в съня, много ви моля, деца, не се подвеждайте по името и външния вид, а му дайте шанс да покаже таланта, който в него е скрит!…

…Е, днес ще спя много доволен, че сънят ми е тих и спокоен… За което само Торбалан е „виновен“! J

Бележка: Ох, едничко нещо да не забравя да направя. Записвам си, без да се бавя. До възглавницата довечера да оставя един буркан отворен. Че ако случайно Торбалан е болен, да прибера там съня си волен. За да не се превърне той в кошмар борбен, за който да съм отговорен. Затова трябва по някое време да стана и да му бъда до края на нощта охрана. Въпреки че този момент е спорен. Дали да дам свобода на съня или да го държа в буркана бобен, чак до сутринта затворен?!