Един ден отидох закъсняла на училище.

-Защо закъсняваш? – попита ме учителката

– Бях на зъболекар, имаше задръстване, и… – изреждах аз

– Седни! – прекъсна ме тя.

-И така, днес ще идва новият ви учител. Искам да се държите прилично! Иначе ще останете без коледно кино!

– Госпожице Строгла, какъв ще бъде новият предмет с този учител?

– Химия, химия, деца. – отговори тя.

– Какво е химия? – попита някой, може би Ралица.И така, днес ще идва новият ви учител. Искам да се държите прилично! Иначе ще останете без коледно кино!

Госпожица Строгла започна да обяснява. На мен ми стана скучно и за малко да заспя. В този момент забелязах, че навън вали сняг. „Сняг?” – изненадах се аз. „Сняг! Как така посред лято?” Видях снежинка, която приличаше на градче от много, много далеч. Опитах се да я разгледам отблизо. „Ах, колко е прекрасна! Изящна, прелестна!” – помислих си аз. „Най-вероятно вътре има хора. Да, да! Има! Има хора! Колко са фини и малки! Облечени в красиви, дълги, шарени дрехи!” И наистина беше така.

– Това е моята мечта – казах си аз.

– Не, това е моята мечта. – чух някакво пискливо гласче

– Е, явно не съм го казала наум.

– Не си, не си. Каза го на глас. Каза го! Силно, силно го каза. Хайде сега ми се извини – каза гласчето

– Кой ми говори? Ехо-о-о! Има ли някой? Кой говори? – попитах аз.

– Аз. Аз ти говоря – каза то.

– Кой аз? Къде си „аз”? Не те виждам.

– Ето де, пред теб! Пред теб съм! Виж ме колко съм шарен и красив! Виж ме! Ей ме де!

– Но къде? Сигурно си някое човече от снежинката. Ах, вие говорите!

– Ааа! Ей това е! Сега съм доволен. Приятно ми е. Аз съм Еди. А ти?

– Аз съм Герда. Ама… ти защо се уголемяваш?

– Ами, не се. Ти се смаляваш.

Огледах се. Наистина беше така. Не знам как се бях озовала в снежинката. Не беше студено. Валеше сняг, но не като нашия. Този сняг беше от сладолед. Много се зарадвах. Най-сетне мога да ям сладолед колкото искам!

– Обичаш ли сладолед? – попитах аз.

– Да. А знаеш ли какво обичам най-много от вредните неща?

– Какво?

– Таратор. Най-много от вредните неща обичам таратор.

-Таратор ли?

– Да.

– Но тараторът е полезен! Сигурно при вас вредните неща са полезни, а полезните – вредни – сетих се аз и възкликнах:

– Ах! Точно това е моята мечта!

– Не, не, не! Това е истина! Това е моят свят! Мооят! Моят и точка по въпроса! Ама че глупости! – разгневи се той.

– А, аз съжалявам… Но при нас няма такива неща. Аз искам да има, но няма. Затова мога само да мечтая.

– Е и аз съжалявам. Но това цялото е истина. – Гласът му се беше укротил.

– Ей, искаш ли да те заведа вкъщи? – предложи Еди.

– Да. Майка ти съгласна ли е?

– Разбира се. Сигурен съм, че няма да има нищо против.

Той свирна. Пред нас спря малка количка. Една непълна луна с шест кръга отдолу. Има един, два, три, четири, пет, шест… осем прозореца. Не, десет са!

– Това детска кола ли е? Нали не е позволено децата да карат коли?

– Как да не е! Искаш ли да караш?

– Ами… Аз никога не съм карала.

– Няма проблем. Аз ще те науча. Пък и за детските колички има специални пътища.

Аз тръгнах да казвам нещо, но той ме прекъсна.

– „Точно като в моята мечта!” – нали това тръгна да казваш?

– Да. Така е. Откъде знаеш?

– Казваш го на всеки пет минути.

И ето че мечтата ми се сбъдна. Качихме се в колата и потеглихме. Караше се много лесно. Най-после можех да стигам педалите. Брей, колко съм пораснала! По пътя минахме покрай едно училище.

– И тук ли ходите на училище?

– Благодаря, че ми напомни! Днес съм на училище. Ела с мен! Няма да познаят, че си от друг свят. Вече си малка.

Еди каза: „Училище” и колата зави сама и спря пред входа. Затичахме се. Щом влязохме в класната стая, новият ми приятел въздъхна с облекчение:

– Уф! Добре че са първите два часа.

– Защо?

– През първите два часа ни слагат каски. Толкова сме много, че им отнема два часа.

– За какво са ви каски? Много ли падате?

– Не, не, не! Тези каски ни вкарват знания в главите. – обясни той.

– Ами искам и аз такава! – троснах се аз.

– Сега ще получиш!

Зарадвах се. Нямаше да уча. Това е училище-мечта!

– Какво правите през другите два часа?

– Четем. През другите два часа четем.

– Ах…

– Това е моята мечта! – прекъсна ме той – Вече ти знам репликата – „Ах, това е моята мечта!”

Каската беше съвсем лека. Щом я сложих, чух глас:

„Имало едно време една тъмна, мрачна и сива гора. В нея било пълно с всякакви чудовища – зомбита, дуди, тролове и т.н. Точно в същата гора живели и хора – пещерняци. Един ден дошло крилато, прелестно създание. Това било изключително, малко момиченце! То попитало хората, какво става тук.

– Тук властват зверовете – казали хората. – Ако ни поискат нещо и не им го дадем, те изяждат един от нас.

– Защо не излезете от тази гора? – попитало момиченцето.

– Дуди не ни пуска.

Най-страшното чудовище в тази пустош било Дуди. И аз мисля така – сладко име – Дуди. Какво ли чудовище е това?

ДУДИ е мистериозно създание. То е голяма примамка и на вид и като име. Вие няма ли да се заблудите? Дуди е пухкава малка топка със заблуждаващи малки очички, които са като спирали. С тях то може да хипнотизира. Има миглички и мустачки, които излъчват шарени светлини, когато поиска. Дуди има криле и може да лети. Ръцете му са скрити под козинката му и сякаш ги няма. Но ако се загледаш, се виждат като съвсем малки пръстчета. Има три пръста на ръката си, докато за разлика от Дуди ние имаме пет. Това мистериозно създание има много остри зъби, с които може да яде хора, къщи, небостъргачи и т.н. На главата си има рога, като на овен.”

– Герда, защо спиш в час?

Тупнах на бюрото. Явно снежинката се беше разтопила. Пред мен стоеше госпожица Строгла. Май съм сънувала! Е, добре че не съм и бълнувала.