Черешата, ябълката и крушата били приятели. Веднъж решили да се поразходят по света. Омръзнало им да стоят закачени по дърветата. Това било скучна работа. Хората имали крака и ходели навсякъде, а те не мърдали. Затова поръчали на Плодовата фея да им даде крака за кратко. Тя изпълнила желанието им. Тръгнали плодчетата по света. Безцелно се шляели насам-натам. Неочаквано завалял дъжд. Нямало къде да се скрият. На самотно поле съгледали черешово дърво.

– Може ли да се приютим под твоите листа? – запитали плодчетата. Дървото отговорило:

– Приемам само черешката.

Тя обаче се помолила да скрие и нейните приятели. Дървото отказало. Тогава плодчетата тръгнали да търсят друго място.

Вървели, вървели и на пътя им се изпречил голям камък. Ябълката предложила да го заобиколят. Така и направили. Продължили напред. Били целите мокри. Видели на самотна поляна ябълково дърво. Попитали го в един глас:

–  Може ли да се подслоним под теб?

Дървото отвърнало, че допуска само ябълката, защото е от нейното семейство, а за чужди няма грижа. Натъжили се плодчетата, но не искали да се делят. Отново тръгнали в дъжда. Искали да опознаят света, а Плодовата фея им дала крака като на хората само за седем часа.

По пътя си съзрели водопади, гори и поляни. За първи път срещнали къртица, която живеела под земята и тя им разказала за корените на дърветата и подземните й тунели. Запознали се с мишка. Видели мравуняци с неуморни и трудолюбиви мравки. Гледали как диви зверове се бият. И най-неочаквано един огромен звяр се изпречил срещу тях. Насреща им стояла планинска мечка. Тя много се зарадвала на плодчетата. Обичала круши и се облизала сладко.

– Не ни изяждай – примолили се плодчетата. Това малко смутило животното. То за първи път чувало плодове да говорят. Мечката била възпитана. Само видът й бил страшен, но душата й била като памук. Не ги изяла, дори се извинила за безпокойството.

– Помислих ви за храна. Не бях срещала говорещи плодове. Сигурно сте ходили на училище. А може би сте чели и книжки, а аз малко знам за света.

– И ние малко знаехме – рекли и те – затова помолихме Плодовата фея да ни дари с крака, за да пообиколим света и да го опознаем. Ние сме много любознателни плодчета. И ние не знаехме какво е мечка. Уплашихме се от теб, затова и ти ни извини. Помислихме те за зло животно. В овощната градина мечки не влизат, но ти ела по тъмно някой ден. Пазачът спи дълбоко вечер. Ще си поговорим за света. Ще ни бъде приятно!

Сбогували се плодчетата с мечката и тръгнали пак по пътя. Дъждът се усилвал. Прибягали до едно крушово дърво. Попитали го дали може да се скрият под короната му, защото от ударите на силните и студени капки ги заболели телцата. Оказало се, че това било градушка. Плодчетата били малки и не знаели нищо за видовете валежи. Даже си помислили, че някой ги замеря нарочно с ледени зрънца.

Дървото не се смилило над плодчетата. Рекло, че е научено да уважава роднините си и ще вземе само крушката под листата си. Приятелите се натъжили, но нямало как. Продължили заедно по пътя си. Добре, че градушката спряла и изгряло ясно слънце. Нашите герои се  заиграли щастливо. Търкаляли се по полянки, премятали се през глава. Знаели, че имат още само час да са с крака, за да се разхождат по света. Приличали на същински деца.

Когато Плодовата фея дошла, те й благодарили. Върнали се по дърветата отново. Там дълго разказвали на братчетата и сестричките си за света. Били като истински учители в часове по природа. Дали някога и на човешките деца някой ще направи един такъв час?