Един заек засадил много моркови. След няколко седмици завалял едър и силен дъжд. Когато спрял, заекът мислел какво да прави, защото градината била унищожена, а от морковите нямало и спомен. На заека му станало тъжно, защото градината била вече загинала, а се надявал да се прехранва от нея през дългата зимата. Решил той да се опита да засее отново. Всичко пак разцъфтяло,  докато не дошло още по – опасно явление, наричано градушка или съкратено град. Двадесет минути стигнали, за да опустошат градината за втори път. Опитал пак. Като дошла есента пък, слана повалила всичко. Заекът се натъжил и отишъл в съседното заешко семейство и ги попитал дали може да остане при тях тази зима. Те му отговорили:

— Може, нали сме зайци, а нали зайците си помагат.

Като чул това, заекът благодарил с много добрата думичка БЛАГОДАРЯ и отишъл да си събере дрехи за обличане и пижами за спане. Върнал се. Те го приели, вечеряли и си легнали да спят.

На сутринта видели леглото на заека празно, намерили го в кухнята, където той правел

закуска за всички. Седнали и закусили. Бащата отишъл на работа, детето на училище, а заекът и майката – заек останали домакини. Изчистили, сготвили, изпрали и изтупали юрганите.

Върнали се бащата и детето. Събрало се цялото семейство и заекът с тях, навечеряли се и легнали да спят и така цяла зима. Неусетно зимата свършила и тъкмо семейството свикнало със заека, а трябвало да се разделят. Поискали той да остане, а и той също желаел това. Заекът останал и вече бил част от хубавото семейство. Той станал батко на умното и добро дете.

Щастието хванало заека и не го оставило до края на дните му.