Веднъж голям дъждовен, мил и пухкав облак завалял. Силният дъжд валял над малкото селце. Под него минал един човек. Той бил много ядосан. Ядосвал се на силния дъжд от облака, не се сдържал и рекъл:

– Ей, дъждовен облако ,стига си валял, че заради теб не мога да отида в гората да насека дърва!

Облакът му отвърнал засрамено и виновно:

-Съжалявам мили човече! Щом дъждът ти пречи, ще престана да валя – така и станало. Облакът спрял веднага дъжда.Тогава човекът му казал:

– Благодаря ти облако мили! Сега ще мога да отида в гората да насека дърва!- усмихнал се на любезния си облак и се запътил към гората. Насякъл дърва и си тръгнал обратно към селцето. По пътя си той отново видял облака. Облачето плачело и било много тъжно.

– Хей облаче, защо плачеш? – провикнал се човека.

– Плача, защото вече не валя! – тъжно отвърнало облачето.

– Не искам да си тъжно! Аз вече насякох достатъчно дръвца. Благодаря ти облако приятелю! Можеш отново да валиш.

– И аз ти благодаря! Отново ще заваля! – отвърнало облачето.

Тогава човекът попитал облачето иска ли да станат приятели.Облакът му отвърнал:

-Ще се радвам,защото аз нямам други приятели!

-Сега вече имаш един. До скоро!- рекъл му човекът.

– До нови срещи! – отвърнало облачето.

Така човекът и облакът станали добри приятели.